Макс Колинс - Мавърик

След закуска — учудващо обикновена закуска, състояща се от бекон, яйца и картофи — аз й съобщих, че скоро си тръгвам. Благодарих й за гостоприемството и й дадох единственото нещо, което притежавах: стодоларовата банкнота, забодена от вътрешната страна на ризата ми.

— Съжалявам, че нямам повече — казах аз.

Тя седя и дълго се взира в банкнотата. Не каза „благодаря“ и не знаех дори дали е доволна.

Сега тя излезе от къщичката си с две от зеблените й „скъпоценни торби“ (както ги наричаше), преметнати през рамо. Приличаше на най-окаяното джудже на Дядо Коледа. Дотътри се до мен и постави торбите на земята, потракването на метал в метал разтревожи змиите за миг.

Нека веднъж и те да се разтревожат от тракане, за разнообразие.

Скъпоценните й торби съдържаха „плячката“, която бе събрала за последните четирийсет години.

— Сурови места са тези — обясни ми тя. — Като се натъкна на труп и му взимам ценностите. В края на краищата на него за какво са му.

Аз не възразих. Защо бе донесла част от своите съкровища до пъна на това дърво бе по-голяма загадка и от гозбата й.

— Размислих се за финансовото ти състояние — каза тя. Усмихна се, доволна от себе си, и посочи с лулата си от царевичен кочан към една от зеблените торби. — Познай какво е това?

— Вечеря?

— Ето пак… отново се правиш на остроумен. А да ти издърпам отново ушите?

— Извинявай. Какво е това?

— Просто отговорът на всичките ти проблеми.

Може би все пак тя бе едно от джуджетата на Дядо Коледа, или пък елф.

Наблюдавах я, докато развързваше зеблената торба и изсипа съдържанието й в тревата, което накара гърмящите змии да хукнат да си търсят нови места на припек. Съкровището, което тя очевидно бе готова да раздели с мен, се състоеше от калаени чашки, калаени чинии, черпаци и няколко очукани калаени табли.

— Някои от тях са много стари… От времето на Революцията… Наричат ги „атинки“.

— Много мило, обаче… Не мисля, че Комодора ще приеме таксата за участие… дори в… най-ценните „атинки“.

— Кой е Комодора?

— Той е шефът. Човекът, който организира шампионата.

— Аха — тя погледна към приличащите се на слънце животинки. — Може би все пак ти ще се окажеш прав, Хенри. Може би той не е добро момче.

— Сега пък какво съм направил?

Поклати глава и един от възлестите си пръсти.

— Аз съм по-възрастна от теб, нали така? Ти трябва да помагаш на възрастните хора. И когато кажа една дума погрешно, ти трябва учтиво да ме поправиш. Изобщо не се казва „атинки“, нали?

— Всъщност, смятам, че думата е „антики“.

Тя ми дръпна ухото.

— Не поправяй по-възрастните от теб… ако тези антики не свършат работа, може би тези хартийки…

Тя отвори втората торба, надникна вътре, и се усмихна с отвращение и разочарование, след това я вдигна, за да мога и аз да видя съдържанието й: зелени пари.

Много.

Натъпкани като окапали есенни листа в торбата, шумолящи като тях, само че зелени. Толкова зелени…

— Ето, виж каква прекрасна усмивка си имал — каза тя. — Трябва по-често да я показваш. Доволен ли си? Колко ще ти трябват?

— Ами… аз… ъ…

— Направих някои изчисления — тя бръкна вътре и извади една пачка вързана с конец. — Това е таксата за участие и малко отгоре — да си купиш нови парцали. Тази копринена ризка ще я пръснеш по шевовете.

— Не знам какво да кажа — все пак протегнах ръка към парите.

Тя дръпна ръката си.

— Чакай, аз не съм глупачка… Искам нещо в замяна.

— Какво? Страхувам се, че няма какво да ти предложа, освен повече пари, ако спечеля…

— Когато спечелиш! Освен това не искам пари, не ми трябват повече пари. В този торба имам двайсет и пет пъти по двайсет и пет хиляди.

— Страхувам се, че нямам нищо…

Очите й бяха ясни и блестящи на сбръчканото лице.

— Ти имаш нещо, което малко хора имат. Някой го наричат вълшебство. Други го наричат магия… така е, знам. А вие комарджиите го наричате „късмет“.

— Аз играя според законите на вероятността, госпожо. Не разчитам на късмета.

— Не трябва да разчиташ на него. Но все пак можеш да го призовеш… ако е у теб — очите й се присвиха, докато търсеше думи, за да обясни. — Когато бях малка… аз невинаги съм била стара сбръчкана жена, нали разбираш… животните се привързваха към мен. Не кучета и котки, всеки глупак може да стане приятел с тези домашни глезльовци… не, след мен тръгваха пеперуди и пчели… жаби и змии и така хората смятаха, че съм вълшебница, дори вещица. Аз не си и помислях, че това е магия, просто се отнасях с всички божии твари мило и сърдечно и те ми отговаряха със същото. Разбираш ли, синко?