Макс Колинс - Мавърик

Но в този миг изчезна.

— Не мога — казах аз. — Не разбираш ли? Това ще бъде все едно отново да я разочаровам…

— Онзи ден те биха и ритаха, нали, синко? Ами, „те“, едни други „те“, но все пак „те“… също ме биха и ритаха като куче и ме оставиха да умра.

— Защо?

— Защото бях дребна. Различна, странна. Те ме биха и ме ритаха, а аз можех само да лежа там и да умра, но нещо вътре в мен ми каза, „Съпротивлявай се“.

— Съпротивлявай се? Та ти си станала отшелница!

Тя кимна и се ухили, захапала лулата си, светнала от гордост.

— Аха, при това най-добрият отшелник на света.

Погледнах тестето. Помислих си за шанса: 1 към 51.

— Аз поех по мой собствен път, синко, и предпочитам да си прекарвам времето с рожбите си, защото те не са като хората: те са прями и честни. Но моят път е различен от твоя път.

— Майка ми…

— Тя те е обичала и се е гордеела с теб, момче, тя е умирала! Пет пари не е давала дали ще цепиш асо пика или не! Била е щастлива, че ти си до нея. Че я обичаш.

— Така е.

— Баща ти гордее ли се с теб?

— Няма да си признае.

— Но дали е така?

— Мисля, че да.

— Значи можеш да си сигурен, че и майка ти се чувства по същия начин. Цепи картите, синко. Цепи ми асо.

Вятърът се усили и аз се съсредоточих. Затворих очи. Дали мога да извикам с волята си асо? Светът изчезна, остана само това тесте, тези петдесет и две карти, кари, купи, спатии, пики…

Цепих картите.

— Вдигни ги — казах аз и кимнах към картите.

Тя направи както й казах, и очите й се разшириха, когато видя картата.

— Черно асо е! — каза тя лукаво.

Обзе ме неистова радост. Отворих очи.

Тя държеше в ръка асо спатия.

— Съвсем близко, синко! Съвсем близко…

— По дяволите — възкликнах аз.

Тя бутна пачката банкноти към мен.

— Парите са си твои, честно и почтено!

— Но… но аз не спечелих…

— Всемогъщи Боже, ти си най-тъпото същество на божията земя… да не говорим колко лесно се предаваш.

Тя взе ръката ми и я постави върху колодата.

— Вдигни горната карта — каза тя.

Направих, както ми каза, оказа се асо пика. Как, по дяволите, знаеше, така и не разбрах. Може би все пак тя бе Госпожа Фортуна.

— Следващият път ще успееш — каза тя. — Просто трябва да опиташ. В теб има магия или, добре, да го наречем късмет. Ще ти дам да си избереш един от най-хубавите ми коне… под сайванта ще намериш купища седла, на разни умрели хора. Мога да ти дам още пари… ако искаш… освен тази банкнота.

И тогава от един джоб малката сбръчкана ръка измъкна моята стодоларова банкнота. Познах я по дупчиците от безопасната игла.

— С тази тук никога не се разделям. Даде ми я един специален човек.

Станах импулсивно, наведох се над пъна, вдигнах я все едно бе малко дете и я целунах по устата. При всички положения на вкус бе по-добре от гозбата й.

Тогава я пуснах на мястото й, а тя пак ми дръпна ухото.

— Ако исках да ме целуват странници, мислиш ли, че щях да стана отшелничка? А ти си доста странен!

Тя се изкикоти на смешката си.

Когато тръгнах, тя все още седеше край огромния път, в скута й се бе свила една гърмяща змия — Хенри? Тя го галеше и не ми помаха за сбогом.

Аз обаче й помахах.

Петтонната гръмогласна свирка на „Лорън Бел“ пожела сбогом на Сейнт Луис, параходният звънец в кабината на лоцмана иззвъня и двата звука отекнаха из долината на река Мисисипи едновременно за предупреждение и поздрав. За няколко мига свирката и звънецът заглушиха дори униформения духов оркестър, свирещ с пълна сила на долната палуба, точно под великолепно извезаното знаме, което обявяваше:

Тристата места за пътници в безкрайно дългия списък на помощник-капитана бяха запълнени — макар че единствената цел на пътуването бе разходка нагоре по реката, след което параходът щеше да обърне и да тръгне обратно към Сейнт Луис. С изключение на шепата професионални играчи и глупави и богати мераклии, въобразяващи си, че са покер-специалисти — участници в това голямо състезание — пътниците бяха просто зрители. Тук човек можеше да срещне какви ли не хора — от английски лордове до епископи, от проспериращи фермери до не по-малко проспериращи политици. И трябваше да слуша езици почти от всяка европейска държава.

Добре облечено множество, макар че трудно някой би могъл да се сравни с един хубавец с вратовръзка, жилетка в черно и червено, черен фрак, светлокафяви панталони, скъпи кожени обувки и (разбира се) бяла копринена риза с пластрон, направо от Париж, Франция — красива и просторна.