Макс Колинс - Мавърик

По-късно чух да се говори, че един солидно изглеждаш джентълмен с монокъл се качил в една малка лодчица с помощта на някой от екипажа. Гребането обратно до Сейнт Луис сигурно е било истинско удоволствие за спортист като графа.

Качих се на горната палуба, за да потърся Комодора и да си платя таксата за участие. По пътя срещнах любимата си красавица от Юга.

Тъкмо си броях парите.

— Познай какво става? И аз ще участвам.

Бе впечатлена.

— Как успя да намериш още три хиляди толкова бързо?

— Може би съм се объркал при броенето.

— Не мисля — тя сплете пръсти и запремига с дългите си мигли. — При всички положения толкова съм развълнувана, че повече не може да бъде! Радвам се, че съм съдружник на такъв находчив мъж.

— Анабел, ние сме съдружници на петдесет процента от това, което ти спечелиш. Няма да делим това, което аз спечеля.

Тя се нацупи.

— Това не е никак честно. Но какво може да направи една слаба беззащитна дама срещу подобна несправедливост?

Тръпки ме побиха като си представих.

Корабният салон на „Лорън Бел“ представляваше помещение с висок таван, от който висяха блещукащи кристални полилеи, стените бяха покрити с богато резбована дървена ламперия, а по пода бяха постлани разкошни килими на цветя. Успокояваща, елегантна атмосфера, която в момента бе изпълнена с повече глъчка от обикновено.

От цвете страни на салона зад безкрайно дълги махагонови барове барманите работеха като бесни, за да обслужа; добре облечената, предимно мъжка тълпа, която мяткаше коктейли, коняк, ментовка и, разбира се, бърбън, джин и ром. Свиреше малък оркестър — цигулар, кларнетист, флейтист и пианист — разположен на един подиум отпред. В момента вървеше „Сладката Бетси от Пайк“ не особено добре, тъй като главната им цел бе да заглушат шумотевицата.

Към средата на помещението, тихо местенце сред бурята, имаше четири празни маси за покер, кожени кресла бяха заети от състезателите. По средата достопочтено се бе разположил огромен сейф, подобно на железен блюстител на реда. Рулетките и масите за други хазартни игри, които обикновено се намираха в салона, бяха изнесени за случая.

Наблюдавах от един ъгъл, където се бях оттеглил, за да стоя далеч от тълпата, доколкото това изобщо бе възможно. Глъчката бе неизбежна. Въпреки всички приказки за магия, вълшебства и късмет се чувствах изнервен. Разбира се, никой не би предположил, като ме гледа — безизразността на лицето ми нямаше равна.

Анабел ме забеляза и се отправи към мен, пробивайки си път сред тълпата с лекотата, с която тих поток се вие из камениста местност. Бе облечена в чудесна синя рокля, а на врата си носеше мънистена огърлица, която отиваше на роклята й. Златните къдрици бяха прибрани и вързани отзад с панделка. Извивките на тялото й привличаха много мъжки погледи.

Включително и моя, макар че се надявах безизразността на лицето ми да се справи и в този случай.

Тя не поздрави — направо почна.

— Запомних двете неща, които ми каза и ги оправих… вече не си допирам пръстите и не докосвам белите си перлички с красивия си нокът. Но за да успея да стигна до върха в тази лудница, трябва да знам дали не се издавам и по други начини…

— Защо трябва да ти помагам?

Тя ококори очи.

— Защото сме съдружници! Ти си вложил пари в мен, Брет…

— Ние сме съперници, Анабел. Просто и ясно.

Тя бе изумена.

— Тогава защо ми даде онези три хиляди долара?

— За да подсигуря залога си. Или може би защото исках да участваш, заради удоволствието публично да те разоря.

— Колко грубо — каза тя, засегната. — Освен това… жените са късметлии.

— Та в момента трябва да се интересуваш много повече от начините, по които другите хора се издават.

Тя сбърчи нос недоволно.

— Ти знаеш много повече за тези хора от мен. Това обкръжение лесно би замаяло главата на едно бедно момиче от Алабама.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Значи отново се връщаме в Атланта, а? Просто не бързай, усети ги как играят, това е всичко. Или, както Татко обичаше да казва: „Ако ръката е силна, играй ниско, ако е посредствена, играй високо — това е покерът“.

— Като те слуша човек, изглежда детински елементарно.

— От време на време помага да играеш детински, да действаш елементарно, никога. И още нещо, което Татко ми е казал: „Никога не вярвай на картоиграч в широки дрехи“. Ако кльощав тип има коремче под жилетката, или пък друг, който просто носи жилетка, но я държи разкопчана, или ако ръкавите на някой са прекалено дълги и стърчат от сакото му, подобни неща…