Макс Колинс - Мавърик

Тя ги грабна от ръката ми толкова бързо, че за миг се почудих дали изобщо някога ги е имало.

— Няма ли край твоята жертвоготовност? — попита тя.

— Оглупявам като видя красиво лице с тъжно минало. Освен това, няма друг начин да спася поне частично нашите двайсет и две хиляди. Ние сме съдружници, Анабел, и този път съм съгласен с теб.

— Съгласен?

— Петдесет на петдесет е честна подялба.

Тя дори не възрази, само пъхна парите в чантичката си.

— Ще отидеш в рая за това, което направи.

— Надявам се да не е прекалено скоро.

— Та като стана въпрос за това… как се измъкна от онези свирепи диваци?

— Напих ги с огнена вода и се измъкнах в бъркотията.

Тя цяла засия.

— Как да не те обожава човек?

Джоузеф бе прав, белите хора вярват на всичко.

— Но сега ти няма да участваш в шампионата! — каза тя и аз почти повярвах, че я бе грижа.

— Не бъди сигурна — отговорих аз и леко я целунах по челото.

Открих го на горната палуба. Наслаждаваше се на гледката — тази странна дива Америка, която бе дошъл да посети. Бе облечен в двуреден костюм рибена кост, гети, бели ръкавици и шапка.

Когато сключих ръка около лакътя му здраво и силно, и го извъртях, монокълът му падна от носа, ченето му увисна, а верижката на часовника му подскочи и издрънча. Графът, възмутен и вероятно леко уплашен, каза: — Какво значи това оскърбление? Имате ли представа кой…

— Знам много добре кой сте, графе — казах аз. — Преследвам ви от доста време. Въпросът е — знаете ли кой съм аз?

Той се опита да задържи възмутеното си изражение, но страхът надделя. Разглеждаше ме със стъклените си очи и бе ясно, че не разпознава покойния Бягащ Лешояд, възкръснал за нов живот.

Така че се представих.

— Брет Мавърик — казах аз. — Правителствен агент на Съединените щати, Бюрото по Индианските въпрос.

— Индианските…

Както го държах подръка, го повлякох по палубата. Другите пътници гледаха с любопитство, но без тревога.

— Това е краят, графе… Джоузеф всичко си изпя.

— Какво пеене? Кой за бога е Джоузеф? Не познавам човек с подобно име!

Спрях, но все още здраво го държах под ръка. Погледнах го в очите.

— Джоузеф е християнското име на Кряскащия Орел, вождът на племето факоуай.

Графът понечи да ми отговори, но от зяпналата му паст не излезе нито дума.

— И Джоузеф отрече да ви познава — продължих аз, — когато започнах да разследвам случая, убийството на онзи нещастен дивак. Но като го заключихме си развърза езика… може би същото важи и за вас.

Отново го повлякох под учудените погледи и сред шушукането на другите пътници.

— Но аз не съм американец — каза графът.

— В това ви е късметът. Да убиеш индианец, ей така за спорта, това е присъда от двайсет години затвор — поклатих глава. — За чужденец като вас с определен дипломатически статут някакви три годинки.

— Три години!

— Освен ако не решите да платите трите хиляди долара глоба — подхвърлих аз. — Но това си е работа между вас и съдията.

— Съдията?

— Районният съдия. Сега веднага потегляме обратно за индианските територии, вие и аз. Ще ви вкараме в затвора, за да не избягате, а после, след около шест месеца, съдията ще намине и тогава ще можете да си платите глобата…

— Но, мистър Мавърик — проплака графът, очите му се навлажниха. Беше отчаян. — Аз имам три хиляди долара. Мога да ги дам още сега…

Той извади портфейла си от вътрешния джоб на елегантното си сако.

Погледнах презрително парите, а после и него.

— Графе, разочаровате ме. Знаете ли наказанието за опит да се подкупи агент на правителството на Съединените щати?

Той поклати поривисто глава.

— Това не е подкуп… това е глобата. Трябва да си замина за дома колкото се може по-скоро. Ако можете да платите глобата ми, това ще спести на вас и вашето правителство разходите по процеса.

Аз все още не бях убеден.

— Откъде знаете, че просто няма да прибера парите.

Той разтвори ръце.

— Но вие сте агент на правителството на Съединените щати, разбира се, че мога да ви се доверя.

Усмихнах се колебливо.

— Ами май сте прав. В края на краищата, ако не можеш да се довериш на агент на правителството на Съединените щати, на кого можеш?

Взех парите и с жест му показах да си върви.

— Сега като се вгледам — каза той несигурно, — изглеждате ми някак познат…

— Нормално е да ви изглеждам познат — сопнах се аз. — Аз съм вашата съвест!

И тъй като не гореше от желание да прекара със съвестта си повече време, отколкото бе крайно необходимо, той изчезна нанякъде и повече не го видях.