Макс Колинс - Мавърик

Чух шумоленето на обутите в мокасини крака на Джоузеф по сухите листа, когато дотича до мен, обърна ме с крак и каза:

— Уф. Съвсем мъртъв.

Гласът на графа трепереше от вълнение.

— Сигурен ли си?

— Могъщият Мъж иска скалп?

— Не! Но бих искал… бих искал отново да направя това. Утре възможно ли е?

— Не. Други от племе здрави. Ела пак зима.

Чух ги как се качват на конете, макар че преди да тръгнат, този истински благородник графът каза:

— Струва ми се, че е грешно да го оставим ей така на лешоядите.

— Той харесва. Това негово име.

— Какво искаш да кажеш?

— Бягащия Лешояд — каза Джоузеф. — Той сега чака пернати приятели.

Вече се здрачаваше, когато аз, приведен над реката, миех боята от лицето си. Индианските барабани мълчаха. Тук-там из факоуайското село просветваха пламъците на лагерните огньове.

Джоузеф препусна към мен и скочи от коня.

— Този глупак можеше да ме убие! — казах аз. — Това не беше халосен патрон, мой скъпи „пернат приятелю“…

Вождът се ухили, свали огромния лък от рамото си и ми го подаде.

— Ето, опитай го.

Вдигнах рамене, взех една стрела и се прицелих в едно дърво отвъд реката. Силата, с която лъкът изхвърли стрелата, бе страхотна, грубото дърво ожули ръцете ми, а стрелата полетя като обезумяла и падна във водата. Аз хвърлих лъка и изстенах.

— След като „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ пробва това — изкикоти се Джоузеф — не можеше да уцели бизон от две крачки с тази Шарпс.

Коленичих и потопих пламналите си длани в реката.

— Ами ако бе поискал да ме скалпира, както му предложи?

— Уф — каза Джоузеф. — Това струва още много пари.

Изправих се, тъй като ми хрумна нещо друго.

— Знаеш ли, някой ден ще срещна моите спътници от дилижанса и ще трябва да им обясня как съм се измъкнал от свирепите диваци.

Той вдигна пренебрежително рамена.

— Кажи им, че си ни напил с огнена вода и си се измъкнал в бъркотията.

— Мислиш ли, че ще повярват?

Той сложи ръка на рамото ми и важно занарежда:

— Мавърик, ако днешният ден на нищо не те е научил, поне трябваше да разбереш едно… както казваше моят баща великият вожд: белите хора вярват на всичко.

Много бе прав.

— Та така — каза той и измъкна няколко банкноти от кожената си риза — сега мога да ти върна онази хилядарка, която ти дължа.

— Оценявам жеста — казах аз искрено. Тъй като не бях чул преговорите, Джоузеф можеше да ми даде петстотин. От друга страна, доколкото познавах Джоузеф, вероятно бе измъкнал две хилядарки от графа.

Джоузеф ме прегърна.

— В крайна сметка, ако човек не може да вярва на кръвния си брат…

— Тук са деветстотин — казах аз.

Реших все пак да продължа за Сейнт Луис.

Проблемът бе, че парите, с които всичко на всичко разполагах, бяха хилядарката от Джоузеф и още почти хиляда, които Анабел не бе могла да докопа — печалбата от играта в Кристъл Ривър.

Но Анабел може би щеше да е достатъчно глупава, за да използва парите, които бях събрал, за да участва в шампионата. Ако е така и ако успеех да стигна до общата ни цел преди тя да е внесла таксата за участие — щях учтиво да помоля мисис Брансфърд да бъде така добра да ми върне парите преди да се наложи да си ги взема сам.

Пресякох реката и след малко поех по издълбания с коловози път на дилижанса, който водеше в нужната ми посока, а освен това минаваше покрай места, където човек от време на време можеше да се снабдява с храна, вода и легло. Все още можех да стигна. И то без да си давам зор.

Сутринта бе топла, но не гореща и Оли и аз поддържахме добър, но не изморителен ход. Придържахме се към равното пространство между коловозите. Земята отново бе станала пустинна, камениста равнина, през която пътят мързеливо се виеше. Като излязохме от един завой, към нас запрепуска кон без ездач, юздите му висяха свободно.

Забавих ход, без да спирам, и се заоглеждах за падналия ездач.

Той лежеше по лице край пътя, където бе паднал или бе хвърлен. Облечен бе в износени прашни дрехи на каубой или скитник и стенеше, кажи-речи хлипаше.

Изглежда бе наранен, може би лошо наранен — тялото му бе изкривено неестествено. Може би краката му бяха счупени…

Дръпнах юздите и скочих от Оли.

— Потрай, приятелю! — извиках аз.

Отговорът му бе един още по-силен стон. Като водех Оли за юздите, отидох до нещастника, наведох се и внимателно го обърнах по гръб. Лицето, което ме гледаше от земята, нямаше да е приятно дори да не бе сгърчено от болка — брадясало, кожата жълтеникава, едното му око гледаше на изток, другото на запад.