Макс Колинс - Мавърик

Като се върнахме в селото Джоузеф ми обясни:

— Омръзнало му е да убива рисове и елени. Смятам, че „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ е готов за по-едър дивеч.

— По-едър дивеч?

Джоузеф кимна.

— Индианец.

И този индианец бях аз.

Когато тропотът на копитата им се приближи, аз се превих на две и застенах от болка. Лицето ми не се виждаше, а през обгорената земя до мен достигаха гласовете им.

— Аз размислих — занарежда царствен глас с руски акцент, но от друга страна тънък като тръстика. — Невъзможно е това да е законно…

Джоузеф на най-добрия си пиджън индиански отговори:

— Ако никой не разбере, законно като да убиеш лос. Освен това бял човек прави това много години.

Тънкият глас затрепери от вълнение.

— Убивал съм животни от всички континенти, повече видове, отколкото броя на вашите мъниста и одеяла… но никога не съм ловувал толкова едър дивеч.

Джоузеф изсумтя и после каза:

— Трябва много зелени хартии за такъв лов.

— Колко?

Не чух отговора на Джоузеф. Може би бе показал с пръсти.

— Няма да го връзваме, нали? — попита графа. — Това някак няма да е честно.

Графът бе истински благородник.

— Той е свободен? Разбираш? Умира, тъй и тъй. Той много боли. Ти избавиш от мъки.

Чух как графът и Джоузеф слязоха от конете. Погледнах нагоре, без да вдигам глава и видях пухкавия мустакат аристократ — облечен по-скоро за лов на лисици, отколкото за убиване на човешка плячка, — който се затири към мен, в ръцете си държеше едноцевна карабина Шарпс. Джоузеф носеше лък висок почти колкото графа.

Вождът на факоуай вдигна ръка и те спряха.

— Бял човек остане тук. Индиански обичай казва, аз сега отива даде на умиращ войн кураж.

Графът кимна и докато нервно пристъпваше от крак на крак с готова за стрелба карабина в ръка, Джоузеф се приближи към мен.

Разговаряхме на факоуай.

— Пушката с халосни ли е заредена — попитах аз — както се уговорихме?

— Не можах да я докопам — каза Джоузеф. — Той никога не я изпуска от ръцете си.

— Не става тогава — казах аз. — Няма да рискувам живота си за някакви жалки двеста долара.

— Качих на петстотин.

Размислих. Както вървяха нещата, май си заслужаваше риска…

— Пази се! — извика графът. — Кажи му да се затича!

Джоузеф се изпречи пред дулото на карабината с разперени ръце.

— Не! Не… това грешно!

Графът, объркан, свали огромната пушка. Джоузеф дотича до него.

Вождът му се скара, като размаха заканително пръст и строго го погледна.

— Индианец застрелян от оръжие на бял човек никога не стигне щастливите ловни полета…

— А как очакваш…

И той подаде на графа огромния лък и измъкна една стрела от кожения си колчан, украсен с мъниста.

Като хленчещо дете, графът се заоплаква:

— Но аз не знам как да използвам това нещо…

— Уф. Лесно е.

— Добре тогава — каза графът нетърпеливо, вдигна лъка и постави стрелата на тетивата.

— Кажи му да започне да тича.

Джоузеф се обърна към мен и ми каза на факоуай:

— Не тичай прекалено бързо. Помни, че ти си на умиране…

— Шегуваш ли се?

— Ако не вярваш на кръвния си брат, на кого можеш да вярваш?

— Уф — казах аз.

И хукнах, като криволичех, куцуках и се опитвах да не съм твърде лесна мишена. Графът вдигна огромния лък и се прицели.

Шмугнах се зад едно дърво и чух как стрелата се заби в него, където трептя почти колкото и аз, след като чух раз цепващия звук.

Чу се и друг шум, почти едновременно: виещият от болка глас на графа.

Надзърнах зад дървото и видях, че графа бе хвърлил лъка и приведен тръскаше и двете си ръце все едно горяха, а той се опитваше да ги изгаси. Огромният лък здравата бе опарил дланите му.

Стоях скрит зад дървото, а през обгорения пейзаж до мен долитаха гласовете им.

— Дай ми карабината! — фъфлеше графът.

— Още пари.

— Колко?

Явно Джоузеф отново показа с пръсти, защото не можах да чуя сумата…

— Ами Щастливите Ловни полета? — попита графът.

— И без това никога не съм го обичал — каза Джоузеф. — Стреляй бързо.

Отново хукнах, сигурен, че Джоузеф е заредил карабината с халосен патрон, — ако не можеш да вярваш на кръвния си брат, на кого да вярваш?

Обгорелите дървета се разтърсиха от изстрела на голямата пушка, а едно от тях се пръсна на парчета, поемайки куршума предназначен за мен. Въпреки това аз паднах на земята, изкрещях от болка, хванах се за гърдите и стиснах торбичката еленова кръв. Графът бе наистина отличен стрелец, бе успял да ме уцели в гърба и все пак отпред, право в сърцето.