Макс Колинс - Мавърик

Внезапно Джоузеф избухна в смях. Известно време не можеше да спре. При това глупашки смях.

Погледнах го сърдито.

— Извинявай, Мавърик — каза той, като се успокои. — Просто никога не съм се забавлявал толкова с бледолики.

Обърнах се към Кошър и Анабел и лицето ми прие най-печалното си изражение.

— Смее се при мисълта за болката, която ще причини… той обича да наблюдава как белите страдат…

Анабел потрепери и се приближи към Кошър.

— Веднага си личи, че е садист — каза тя. — Достатъчно е да го погледнеш…

Джоузеф стреля във въздуха и нададе вой.

— Иска кръв — прошепнах им аз и се обърнах към Джоузеф на факоуай:

— Да не се увличаме, нали така?

— Коя е тази красива жена? — попита Джоузеф все така на родния си език, разбира се. — Добре изглежда за бяло момиче.

Това бе добра идея. Едва се сдържах да не се ухиля.

— Посочи я — казах на Джоузеф — а аз ще им кажа, че я желаеш.

— Ама аз наистина я желая. Твоя ли е? Давам ти четири коня.

— Съблазнително предложение — отговорих аз. — Огледай я. Не крий чувствата си. Може да нададеш един от твоите ухажорски крясъци.

Той приближи коня си до нея и се усмихна. Тя отстъпи и се вкопчи в мен. Когато й предложи да му стане жена, на факоуай, Джоузеф гледаше убийствено сластолюбиво, а и прозвуча много по-страшно от предложение за женитба.

— Забелязах, че не спомена нищо за трите си жени — казах му аз.

— Тъкмо подготвях почвата — отговори Джоузеф сопнато.

— Какво каза? — попита Анабел уплашено, като се държеше за ръката ми.

Поклатих глава, не. Беше твърде ужасно за нейните уши.

Вместо това й казах:

— Бих умрял, отколкото да му разреша да те докосне…

— Но те са толкова много — каза тя. — Как би могъл…

— Не показвай, че те е страх! Това само разпалва жестокостта им — обърнах се към Кошър. — Трябва да приключим с това преди да е излязло извън контрол… Бих предложил да им дадем един от пленниците, но се страхувам, че Кряскащия Орел няма да приеме повредена стока.

Кошър кимна.

— Освен това — казах аз благородно — тези мъже трябва да бъдат изправени пред съда.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Ти направи достатъчно, Брет. Аз ще ида…

— Не. Не мога да позволя това…

— За малко да умреш на два пъти, заради мен.

— Нали изпробваше куража ми. Ето защо сега съм готов. Пък и не мога да свърша твоята работа. Не мога да спася тези жени и деца, да върна в цивилизацията ранените заселници, да изправя пред съда тази престъпна пасмина. Не… човек трябва да прави това, което трябва да прави.

Анабел, очите й разширени и за пръв път искрено трепкащи, каза:

— Това татко ти ли го е казал, Брет?

Ни най-малко.

— Трябваше да го каже — казах аз. Обърнах се към Джоузеф и му викнах на факоуай. — Идвам след минута!

Събрах си нещата, най-важна, разбира се, бе торбата ми с парите. Почти можех да чуя звънеца на речния параход за Сейнт Луис — Кошър и Анабел ме наблюдаваха как тръгвам, докато Джоузеф търпеливо чакаше върху жребеца си, заобиколен от своите храбри воини.

Анабел, този път наистина развълнувана, макар и вследствие на такъв фарс се хвърли в прегръдките ми.

— Не отивай, Брет… моля те, не отивай…

— Обичам, когато ме наричаш „Брет“.

— О, Брет…

— Слушай. Нещо много важно. Жизненоважно.

Тя се отдръпна съвсем леко, колкото да се взре любвеобилно в очите ми.

— Какво, Брет? Мой скъпи, прекрасен Брет?

— Когато блъфираш, не опирай нокътя си в предните зъби. Това е вторият начин, по който се издаваш.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Ти толкова се промени, Брет… в такъв момент да мислиш само за мен.

Докоснах нежно бузата й.

— Сбогом, Анабел.

Целунах я леко, но тя ме сграбчи и страстно ме целуна. И тъй като нямах пари в джобовете си, а торбата бе добре закопчана, този път наистина го направи заради мен и само заради мен.

Освободих се от прегръдката й и отидох при Кошър, който стоеше наблизо и държеше юздите на коня ми. Кошър бащински ме прегърна, а аз взех юздите и поведох Оли към Джоузеф и неговата свирепо изглеждаща дружина. По средата на пътя се обърнах, усмихнах се храбро и развълнувано и вдигнах ръце, като размърдах пръстите на двете си ръце.

— Няма нищо — казах аз. — Не плачи. Когато ми отрежат пръстите, щастливата ми риза отново ще ми е по мярка…

Анабел ридаеше на рамото на Кошър.

Аз се качих на коня си и се присъединих към дружината на Джоузеф, докато Кошър успокояваше разстроената Анабел, а заселниците гледаха със страхопочитание как един истински герой отива да срещне съдбата си в ръцете на диваците. Това бе история, която щяха да разказват на децата и на внуците си…