Макс Колинс - Мавърик

Но точно в момента най-голямата ми грижа бе закуската. Събрах малко дърва и скоро пламъците заподскачаха. Сложих да се топли малко яхния, която намерих снощи в лагера на бандитите. Нашите гости, все още по долни гащи, очевидно се самообслужваха не само от кервани към граничните райони, а и от стадата на каубоите.

Анабел се приближи. Бе спала в една от каруците и русата й коса представляваше прелестна бъркотия.

— Ти ли си готвачът?

— Щях да те помоля теб — все пак си жена, но като се има предвид, че провизиите ни са кът, не исках да рискувам да се свие храната.

Все още бях в копринената си, доскоро щастлива риза.

— Знам да готвя — каза тя леко възмутена, дори обидена.

— Сигурен съм. Прочути южняшки деликатеси, но къде тук ще намериш аспержи и трюфели?

Тя подозрително погледна почернялата тенджера, която бях конфискувал от онези негодници. Подуши острото й ухание:

— А това какво е?

— Наистина не мога да го кажа пред нежно прерийно цвете като теб.

— Толкова ли е лошо?

— Не, просто е грубо. Просташко каубойско название.

Тя се усмихна глупаво.

— Ще го преживея, Мавърик. Хайде казвай!

— Сигурен съм, че ще го преживееш. Нарича се копелдашка яхния.

Тя се изкиска.

— Голяма работа! Какво има вътре?

— Телешки мозък, език, черен дроб, сърце, бъбреци, момици, объркано с диворастящи зеленчуци. Любимото ядене на каубоите.

Не мога точно да определя дали изражението й изразяваше крайно отвращение или чист ужас. Нещо такова. Може би и двете.

Дойде Кошър. Бе разговарял със заселничките отзад при най-малко засегнатата каруца, където те се грижеха за ранените си мъже.

— Хубаво мирише! — каза той. — Какво е, копелдашка яхния? С извинение пред дамата, мисис Брансфърд.

Анабел завъртя очи и направи една крачка встрани от огъня. Полазиха я тръпки.

— Може би се интересуваш да узнаеш — каза ми Кошър високопарно, — че тези чудесни смели жени и техните мъже идентифицираха положително нашите пленници като нападателите.

Като че ли парите и латерната, които намерихме, не бяха достатъчно доказателство.

— Това е — казах аз и на двама им. — Обясних ви, че в тази част на страната няма враждебни индианци.

Кошър се намръщи и поклати глава.

— Само едно нещо ме тревожи…

— Какво?

— Бойните барабани, които чухме вчера… не си въобразявахме. Това с абсолютна сигурност не беше гръмотевица. Някой думкаше по кожата на тъпани…

Стояхме с Кошър един срещу друг, без да обръщаме внимание на Анабел, която се бе отдръпнала от миризмата на моята яхния. Когато проговори, ни стресна.

— Може би… може би са били онези.

Гласът й трепереше, бе уплашена, за пръв път виждах тази самоуверена млада жена в такова състояние.

Но когато се обърнах натам, накъдето сочеше обезумелият й поглед, разбрах.

Бяха на коне, бяха въоръжени и бяха индианци.

Без съмнение. Това не бяха бели, маскирани като индианци, за да прехвърлят топката, така да се каже. Това си беше автентична бойна дружина — пера и томахавки, мокасини и кожени бричове, стрели и лъкове.

— Значи в тази част на страната нямало враждебни индианци? — процеди през зъби Анабел.

Вдигнах рамене.

— Може би няколко.

Поне петдесет, подредени като че ли всеки момент щяха да нападнат. Най-страшното бе тишината. Тя вещаеше бойни викове, диви крясъци, стрелба, писъци на болка.

В момента цареше само ужасна, нескончаема тишина.

Тогава удари на копита взривиха тишината, гърмящ, но неподкован звук, като че ли още хиляда диваци на коне се приближаваха, зажаднели за всеки бял скалп, останал по тези земи.

Но бе само един.

Само един червенокож ездач, на когото другите направиха място, когато той — върху един силен бял мускулест жребец — зае полагащото му се място в средата. Той бе внушителна фигура, като излязла от мита за Дивия запад — голият му гръден кош се издуваше от мускули, лицето му бе овално, загоряло от слънцето, изрисувано с цветовете на войната и белязано с жестокостта, както на неговия род, така и на белите хора, завладели земята на предците му. Носеше дълго, украсено с пера и скалпове копие, а на главата си имаше великолепна корона от червени, бели и сини пера.

— Мисля, че това е вождът — предположи Анабел.

— А стига бе? — казах аз.

— Нали си бил индиански скаут — каза Кошър спокойно. — Разпознаваш ли ги?

Кимнах мрачно.

— Племето факоуай — поклатих глава. — Мислех, че Кряскащия Орел и неговите главорези отдавна са прогонени в Мексико.