Макс Колинс - Мавърик

Два внезапни изстрела от храстите му дадоха мръсен урок — първият раздра ръката, с която държеше пистолета, и той го хвърли във въздуха все едно пареше, а вторият се заби в рамото му и онзи се строполи на земята с див крясък.

В края на краищата кавалерията се бе притекла на помощ.

Но не трябваше твърде много да разчитам на това. Червенокосият, с кървяща ръка, искаше още. Държеше пистолета си в лявата ръка и се опитваше да се прицели.

Изглеждаше съвсем лесно, всъщност прекалено лесно, поне до момента, когато чух щракването на петлето върху празния барабан.

Бях свършил патроните. Мавърик, помислих си аз, можеш да следиш 52 карти без усилие, а шест малки патрона те объркаха…

Хвърлих револвера и се присегнах за дамския пистолет на Анабел.

Беше като играчка в ръката ми, макар в момента да нямах много време да мисля за това, защото червенокосият сипеше куршуми около мен, несигурно наистина, но оловото си е олово. Отскочих назад, направих бързо салто, изправих се, малкият пистолет бе почти невидим в ръката ми, и произведох един бърз съвършено точен изстрел.

Куршумът го улучи в лявото рамо, той изкрещя от болка и изненада, предимно от болка, и изпусна револвера си.

Погледнах малкия пистолет леко учуден. Това нещо наистина действаше…

Но още не всичко бе свършило.

Една от онези безформени сенки по бельо, онзи боядисаният, когото бях улучил в ръката, бе намерил пистолета си. Той пристъпи в мъждивата светлина на огъня и се опита да използва и двете си ръце, повредената си дясна и здравата лява, за да насочи пистолета към мен.

Извърнах се с лице към него и изстрелях три патрона. Уцелих го в крака, в коляното и, разбира се, в доскоро здравата ръка. Съмнявах се, че отново ще свири на пиано, ако някога изобщо бе свирил. Той падна с вик. Тогава се оказах единственият на крака. Шестимата похитители лежаха по земята около мен, крясъците им преминаха в хленчене, докато се гърчеха в прахта като индианци, прекалили с пейота.

Ехтящият револверен огън, който бе разтърсвал нощта в продължение на цяла вечност, както ми се струваше, а всъщност може би само няколко секунди, бе затихнал. Чуваше се само музиката на водопада. Дори латерната бе безмълвна. Стоеше си там, без да издава и звук, и очакваше да се върне при собственика си.

Кошър излезе от храстите, Анабел го последва. Изглеждаше смаяна и изплашена.

— Добре ли си? — успя да промълви тя. Забрави за южняшкия акцент. Наистина се притесняваше.

Кимнах.

После лицето й се нацупи.

— „Грозната Ани“?

Кошър сухо й каза:

— Трябва да признаеш, че беше забавно.

— Ти ли подреди онзи с продълговато лице?

Кошър не отговори, пъхнал палци в колана си. Анабел ококори очи и посочи към добрия шериф. Гласът й бе тих, почти шепот, все едно за да не чуе Кошър, който стоеше до нея.

— Трябваше да го видиш!

Погледнах го с присвити очи.

— Доста време ти отне да отговориш на свирката ми.

— Тази престрелка не беше шега работа — каза той.

— Вярно?

— Това си беше твоето шоу — вдигна рамене той. — Радвах се да те видя как действаш с пълните си възможности.

Поклатих глава. За мое учудване, се чувствах добре. Дори не бях много изморен. Тази нощ имах късмет — надявах се да не съм го изразходвал всичкия, тъй като щеше да ми трябва, като седна на масата за покер в Сейнт Луис.

— Кош — казах аз. — Имаш късмет, че съм жив.

— Така ли?

— Ако не бях — казах аз, — заклевам се в бог, че щях да те убия.

Измина един дълъг миг, в който ние двамата се чудехме дали сме бесни един на друг, или благодарни. Тогава Анабел наруши тишината.

— Ще потърся парите — каза тя.

— Ще ти помогна — казах аз.

Нашите пленници — а те и шестимата бяха живи след снощната престрелка, раните им не кървяха много сериозно и след като аз и Кош ги превързахме, всичко бе горе-долу наред — седяха вързани един за друг и за колелата на обгорелите каруци, които те неотдавна бяха нападнали.

Трябваше да седят така цяла нощ с болезнено стегнатите въжета, омотани около тях, но заселничките бяха добри християнки и ги снабдиха — в добавка към описанието на мъките в ада, които ги очакват за извършените злини — с одеяла и завивки.

Най-близкият съд бе в Кристъл Ривър. Завеждането на тези негодници обратно в цивилизацията — да не говорим за бедните пилигрими — изглеждаше задача, която подхождаше повече на Кошър, отколкото на моя милост. Смятах, че съм сторил достатъчно, пък и ме очакваше играта на покер в Сейнт Луис.