Макс Колинс - Мавърик

Това бе мършавият, намазан с боя негодник.

— … теб те очаква позорното и безперспективно бъдеще да те застреля жена. Разбира се, не коя да е жена: Грозната Ани Брансфърд, изгонена съвсем млада от Моубайл, Алабама, защото грозотата на лицето й спирала часовниците. Двойно по-отвратителна от Джейн Бедствието и е убила четири пъти повече мъже.

Говорех високо и ясно, за да съм сигурен, че публиката в храстите ще ме чуе.

— А ти — посочих следващия, мъж с продълговато лице и тик на окото, но след това млъкнах и просто разтворих ръце. — Разбрахте ме. Ще попитата защо е всичко това? Изглежда индианци са нападнали някакви бели заселници. Вие знаете, че са били индианци и аз знам, че са били индианци, но някои от жените, които са оцелели, истерясали и незнайно защо решили, че са били бели, маскирани като червенокожи. Най-голямата глупост, която съм чувал.

Споглеждаха се един друг. Яростта ги бе напуснала и бе дошъл страхът.

Реших, че ще е най-добре да ги поуспокоя.

— Аз и хората с мен знаем, че сме на грешна следа. Не може една глупава жена да разпознае човек, боядисан с цветовете на войната, пък и на кон. Това е невъзможно. Така че трябва да решите… Искате ли да стане патаклама с всичките тези хора, дето са ви взели на мушка? Или предпочитате да дойдете мирно и тихо с нас, което ще ви коства само няколко часа сън.

Почти ги убедих. Само този с белега и острия поглед можеше да създаде проблеми.

— Причината, поради която съм тук сред вас — продължих аз — ами, някои хора смятат, че мога добре да говоря. Не че не ме бива да боравя с пистолет…

Страхливец не може да направи флош.

Демонстрирах светкавичния си пистолет — на мъждивата светлина на огъня и на лунните лъчи наистина заприлича на светкавица.

Шестимата мъже под одеялата се бяха сбрали около мен като група лагерници, чиито водач току-що ги е изплашил до смърт с някаква адска история за призраци.

Завъртях колта 44 калибър и го прибрах обратно в кобура.

Кръстосах ръце на гърди небрежно и заех възможно най-незаплашителната поза.

— И така, приятели, всичко, което трябва да сторите, е да се изправите и да сложите ръце на главите си. И не се притеснявайте, Грозната Ани и друг път е виждала мъже по бельо.

Отново на лицата им се изписа объркване, макар и страхът да не ги бе напуснал. После онзи с продълговатото лице стана, окото с тика играеше като бясно, и сложи ръце върху главата си.

Набитият блондин стори същото, сплитайки пръсти върху главата си, и мъжът с белега и горящите очи скочи на крака.

Само че в ръката си държеше пистолет.

А червенокосият бандит отхвърли настрана одеялата си и откри още един…

И така пъхнах два пръста в уста и изсвирих, за да се намеси Кошър, изсвирих високо и ясно.

Но единственото следствие от моето изсвирване бе, че половината дузина коне на лошите, вързани за дърветата наоколо, започнаха да се дърпат.

Ако и Кошър да не дойде на помощ, поне цвиленето на конете отклони вниманието им от мен и ме позволи да се хвърля встрани част от секундата преди куршумите да завалят върху мястото, където бях.

Превъртях се и стрелях. Червенокосият негодник, който бе на колене, така и не се изправи на крака, куршумът ми предаде моето недоволство от случилото се, забивайки се в ръката му, той изкрещя и пистолетът му излетя нанякъде. Той се метна след него, но аз също се метнах встрани и пратих един на онзи с белега, който бе почнал всичко. 44 калибровото олово се заби в рамото му, изпрати револвера му бог знае къде, а него на земята.

Около мен свистяха куршуми, претърколих се отново, защото още двама от похитителите, които стреляха по мен — неясни сенки по бельо, единият в бойни цветове, — изискваха моето внимание. И аз им обърнах достатъчно: два изстрела — на всеки по един — китката на единия, коляното на другия. Вторият бе напълно елиминиран и заплака като бебе от нетърпимата болка, докато боядисаното лице, което загуби пистолета си след удара в китката, хукна да го търси в нощта.

Какво да го правиш. Аз бях зает, тъй като набитият блондин и онзи с продълговатото лице, които бяха така сговорчиви, бяха свалили ръце от главите си и се бяха навели да търсят оръжията си.

Отново се претърколих и скочих на крака, около мен свиреха куршуми и вдигаха облачета прах. Хвърлих се, за да не бъда лесна мишена. Изправих се на коляно, сгълчах набития с куршум в дясното бедро и го сгънах на две, извърнах се, за да дам дължимото и на другия, само че някой ме изпревари.