Макс Колинс - Мавърик

— Виждаш ли това?

— Разбира се.

— Но знаеш ли какво означава? В нашето положение? Какво ни казва това за хората, които преследваме?

Тя се замисли, издаде напред устни, като че ли се опитва да блесне с нещо интелигентно или пък може би искаше целувка. Най-накрая вдигна рамене и каза:

— Не. Какво означава?

— Нищо.

Въздишка на възмущение се процеди през зъбите й като пара от клапан.

— Но ти не знаеше това — посочих аз.

— Напротив, знаех го! Знаех, че нищо не означава, ти си този, който инсинуира, че има значение…

— О, пак учени думи, с които ще оправдаеш десетте процента, дето ще ти ги дам.

— Десет процента! Копеле гад…

— Деца! — гласът на Кошър, разбира се. Хокаше ни. Конете, които водеше, кимнаха в съгласие. Те също мислеха, че сме идиоти.

Спрях за миг, за да отвърна на лошия поглед на Анабел, когато чух нещо. Нещо съвсем слабо: нещо, което само ушите на някой, който е прекарал месеци, дори години от живота си в пустинни земи като тези, можеха да доловят.

Освен това можех и да го помириша.

И това не бе люляковият парфюм на Анабел.

Обикновена вода. И там „диваците“, които преследвахме, щяха да спрат за днес. Слънцето бе ниско, а те бяха оставили много мили между себе си и своите жертви, които и без това нямаше никаква опасност да тръгнат след тях.

Да. Те щяха да прекарат нощта край водата.

Отидох до края на гъсталака, коленичих и долепих ухо до песъчливата земя. Нежната музика на течаща вода погъделичка ухото ми.

Анабел, която все още смяташе, че я поднасям (всъщност, това ми бе приятно), се наведе и се усмихна със сладък сарказъм.

— Нека да позная. Индианците в Монтана имат военен съвет.

— Шшшт! — опитвах се де чуя нещо. След това прошепнах. — Не са индианци.

После изравних с ръка пясъка на едно място и се изтегнах по гръб, приятно и сенчесто бе тук край храстите. Скали и дървета — добър подслон, добро прикритие. Все още чувах музиката на водата. Затворих очи.

— Какво правиш? — гласът й бе приглушен. Сарказмът й бе заменен от любопитство относно моите следотърсачески методи.

Кошър знаеше. И вече бе започнал да връзва конете за едно дърво.

— Ще подремна — казах аз, — а когато слънцето започне да залязва, ще се прокрадна до лагера им… а те не са индианци.

Кошър са съгласи да остане с Анабел, а аз се съгласих да се върна да ги взема, преди да извърша нещо прибързано. Дали ги бе грижа за мен или за парите на жените заселнички, оставям на вас да решите.

На кон, аз следвах ръба на гъсталака, като от време на време слизах, за да долепя ухо до земята. Постепенно пейзажът стана по-зелен и скалист, а музиката се усилваше, докато накрая можех със сигурност да кажа — водопад.

Тогава нежният бриз ми донесе подарък. Слабата, но остра миризма на дим погъделичка ноздрите ми. Слязох от коня и го поведох зад мен — Оли, водача на впряга, с когото вече заформяхме истинско приятелство (като свирнех и идваше при мен) — през каменистия терен, докато шуртенето на водата продължаваше да се приближава.

Тогава чух още музика, само че не ромона на водата, а безгрижния и същевременно меланхоличен звук на латерна, която свиреше „О, тез златни чехли“. Много любима песен на индианците.

Вързах Оли за едно ниско дръвче и му прошепнах:

— Тихо… стой така…

Оли кимна.

Погалих го по главата.

— Ако си по-умен от мен, моля те не го показвай.

И той отново кимна.

Бивакуваха от едната страна на реката, огънят гореше, водите на водопада, които се разбиваха в близките скали, ехтяха над смеха и буйното веселие. Бяха шестима, едни си подаваха бутилка уиски, други все още бяха с бойните цветове, трети се миеха в реката. Всички се смееха. Някои от тези „индианци“ танцуваха тромаво около дървената кутия с отворен капак, в която се въртеше метален диск и свиреше дрънлива мелодия. Някой пееха.

Всички бяха бели.

Когато се върнах обратно в нашия лагер, Анабел се бе сгушила в бащинската прегръдка на Кошър в подножието на една скала и дремеше. Тупкането на копитата на Оли ги размърда и двамата скоро бяха на крака.

Слязох от коня и им разказах какво съм открил.

— Ела с мен — казах на Кошър. — Не е далеч, а аз имам нужда от свидетел.

— Свидетел? — попита Анабел.

— Трябва ми някой да ме подкрепи — казах аз. — Да потвърди, че тези шестима негодяи са снежнобели.

— Ти не би допуснал бедните невинни индианци да бъдат обвинени в престъпление — подигравателно каза Анабел.

— Ами, можем да им прехвърлим и на тях вината. Искам да кажа, че и без това ги разглезихме като деца още от самото начало. Е, вярно, отровихме ги, заразихме ги с болести, избихме ги както избихме бизоните им… но, както казах, тяхна си е грешката, че са живеели на нашата земя.