Макс Колинс - Мавърик

— Слаба е плътта — каза Кош.

— Слаба е и аз съм гладна — каза тя. — А ти каза, че трябва да опитаме да стигнем до тази страноприемница преди да се стъмни.

Аз също бях гладен и като Анабел не бях много-много по церемониите, нито пък приемам живота на сериозно. Но смъртта? Това бе нещо друго.

Започнах да пея:

— Смайваща благодат, как сладък е звукът…

Гласът ми ехтеше из неплодородния пейзаж. Не звучеше никак лошо. Внезапно Кош се присъдени към мен.

— … който спаси грешник като мен — пеехме ние.

В двуглас. Освен това гласът му не беше лош.

Жестокостта напусна лицето на Анабел, красотата се върна и бях сигурен, че тя вече съжалява за това, което е казала. Трогнала я бе хармонията на нашите гласове.

— … загубих се — пеехме тримата — но сега отново съм добре…

Тя имаше прекрасен глас, висок, чист като планински поток, макар че не бе много сигурна в думите. Тя спря, когато стигнахме:

— … бях пленник, но сега съм свободен.

Но когато започнахме следващия куплет, тя отново се присъедини към нас, и тримата пяхме така все едно пеем заедно от години. Едва ли имаше църква в страната, която не би ни приела с радост в лоното си.

— През много опасности, трудности и клопки — гласовете ни се сляха и зазвънтяха из местността — аз вече минах. — Но благодатта дотук изведе ме невредим. И благодатта до дома ми ще ме заведе…

Когато ехото от красивата ни песен замря, ние казахме по една безмълвна молитва, всеки по свой си начин, измърморихме „Амин“ и оставихме нашия спътник в последния му земен дом.

Отправихме се към въпросната страноприемница, за да се наядем и да намерим подслон за през нощта.

На следващата сутрин, когато напуснахме странноприемницата добре нахранени и още по-добре отпочинали, тримата решихме да пътуваме заедно на капрата. На Анабел й се хареса идеята да бъде на въздух и да се наслаждава на изгледа, пък и не й се нравеше да пътува сама в купето. Кош и аз се сменяхме на юздите, като и двамата му хванахме цаката много бързо. Конете се държаха добре, а пътят не ни поднасяше никакви изненади.

Докато не завихме и не видяхме малък керван каруци.

Риданията бяха като самотна тъжна песен, която съпровождаше трагична гледка — четири каруци, брезентовите им покривала бяха изгорели, а дървените им обръчи бяха почернели от огъня и още тлееха. Жени и деца бяха се скупчили около проснатите тела на мъжете, плачеха и нареждаха. Мъжете изглежда бяха само ранени, не убити, което бе известна утеха. Няколко оседлани коне и волове лежаха мъртви под силното слънце и угощаваха мухите.

Животът в Дивия запад често бе тежък за заселници като тези. Хората се давеха, като преминаваха реки. Цирей на врата на дете водеше до треска и смърт. Холера, дизентерия. Каруци се чупеха. Домашни животни умираха, ухапани от змии. Но никое от природните нещастия не можеше да се сравни с мъката, която човек можеше да причини на друг човек.

Приличаше на индианско нападение. Преди много години съм виждал подобни тъжни сцени, по време на скаутските ми дни. Единственото нещо, което можеше да се сравни по жестокост, бяха набезите на щатските войници срещу безпомощните индиански села.

Но тези дни бяха отдавна и безвъзвратно отминали. Все по-малко заселници си проправяха път из тази суха земя, а и враждебно настроени индианци не бяха останали — благодарение на хора като мен.

Дръпнах юздите и спрях дилижанса, а Кош скочи на земята с пъргавината на човек, двойно по-млад от него, и буквално спринтира към пострадалите коли.

В мига, в който се освободи от надзора на Кошър, Анабел измъкна отнякъде плоско шише и отпи голяма глътка. Миризмата на уиски не можеше да се сбърка. Като избърса устата си с опакото на нежната си ръка, тя ми подаде бутилката, но аз поклатих отрицателно глава.

— Извинявай — каза тя. — Забравих за въздържанието ти от твърд алкохол и тежка работа.

Кошър търпеливо разговаряше с две жени, чиито разкъсани басмени рокли и бели бонета се развяваха на сухия бриз. Дори от това разстояние се виждаше, че са майка и дъщеря. Кошър направи жест към нас и те всички тръгнаха към дилижанса.

Помогнах на Анабел да слезе и го посрещнахме край пътя.

Кошър с едно джентълменско махване на ръка ги представи.

— Това е мисис Колбърт и дъщеря й Милисънт.

— Моите съболезнования за нещастието ви, мадам — казах аз и свалих шапка.

— Казват, че е индианско нападение — информира ме Кошър.

Майката, кокалеста жена на около петдесет, с небесносини очи като красив антипод на преждевременно състареното й лице, бе на ръба на истерията.