Макс Колинс - Мавърик

Тряс!

Пак коловоз, но този ми помогна! Изхвърли ме върху покрива и аз тупнах по гръб. Вятърът свиреше в ушите ми, но нищо не можеше да ме накара да пусна това проклето желязо.

Тряс!

Докато дилижансът друсаше и се клатеше, аз се придвижвах по покрива през омотания с ремъци багаж. Спрях, за да погледна към страната на Кошър — Къде ли беше? Помолих се на бога дъртото копеле да не е паднало, докато е опитвал да поправи онова колело и да се е убил. А може би вече го е оправил и се е върнал обратно в купето…

Или може би на колелото нищо му е нямало и това е било просто номер, за да се впусна в тази театрална разходка.

Но сега нямаше време да размишлявам върху това. Пропълзях през багажното до мястото на кочияша… само че не беше толкова лесно. Капрата бе на няколко стъпки по-долу и слизането ми там трябваше да е много добре премерено, в противен случай, ако по време на опита ми уцелехме коловоз, щях да изхвърча през глава във впряга потни, напрегнали до скъсване мускулите си коне.

А след това под обкованите със стомана колела.

Кочияшът не можеше да ми помогне. Сега той беше съвсем истински труп, проснат на седалката, единственият живот, останал в него, бе друсането на дилижанса. Поне юздите бяха все още омотани в безжизнените му ръце.

Въздухът тук горе не бе толкова прашен. Много добре. Поех известно количество и започнах да се снижавам, тряс! Още един дълбок коловоз, който ме запрати в празното пространство, и аз отчаяно заразмахвах ръце, опитвайки да се вкопча в нещо, каквото и да е, само не и въздуха, молех се да се хвана за нещо…

Пръстите ми докоснаха плат, хванаха се за него, успяха да се докопат до още, вече наистина се държах за нещо, държах се за него, мъртвия кочияш, и някак обвих ръце около него, прегърнах го, само че той не можеше много да ми помогне, тъй като бе напълно мъртъв, и дори прояви безобразна липса на учтивост, като започна самият той да пада от дилижанса, хлъзгайки се по гладката дървена седалка под натиска на моята хватка.

Ударите на копита гърмяха в ушите ми, аз висях навън, държейки се единствено за трупа, който също бе на път да изпадне. Да върви по дяволите! Присегнах се към преградата, която ограждаше капрата, хванах се за нея и когато развилнялата се кола внезапно свърна в друга посока, кочияшът, около чиито ръце юздите все още бяха хлабаво увити, започна да се плъзга на другата страна.

Тогава се озовах на дървената пейка, все едно бях въоръжена охрана на дилижанс, чиито мъртъв кочияш всеки момент щеше да падне от капрата.

— Никъде няма да ходиш! — изкрещях му аз. Поне не докато юздите бяха в отпуснатите му лапи. И той не каза и дума, когато го сграбчих, издърпах го обратно и го настаних на пейката до мен, където беше истинското му място.

— Дръж се прилично! — викнах му аз, разтворих меките му пръсти и измъкнах юздите. Дилижансът отново бе попаднал на коловоз, достатъчно дълбок, за да прати трупа по-близо до мен и внезапно ръцете му се озоваха около врата ми много любвеобилно.

Не обърнах внимание на това — трябваше да поема юздите в ръце и най-накрая успях, хванах юздите.

Избутах с рамо кочияша на една страна с вик:

— Стой там и трай! — и тогава, хванал здраво по кожена юзда във всяка ръка, изкрещях:

— Пррът!

Те моментално откликнаха на командата ми.

Но не съвсем така като бях очаквал.

Своенравните копелета, принадлежащи към конския род, препуснаха като обезумели, увеличиха скоростта, копитата им яростно блъскаха земята.

— Казах прръъът, по дяволите!

Последвалият взрив за малко да ме изхвърли от пейката и да ме запрати върху гърбовете на конете.

Настаних се отново на мястото си, задникът ми подскачаше по дървената пейка, стиснах юздите колкото можах и дръпнах силно, впрягайки всеки мускул и сухожилие, които бях развил през един живот, фанатично отдаден на избягването на всякакъв тежък труд.

Не бях толкова глупав, че отново да извикам „Прт!“. Какво друго използваше покойният ми спътник, за да привлече вниманието им? Спомних си за ферибота… може би си заслужаваше да се опита…

— Тим-бъррррррр! — изкрещях аз и дръпнах юздите.

Мътните ме взели.

Стана. Животните намалиха скоростта, а щом крачката им се забави, се предадоха на изтощението и като направиха още няколко мързеливи разкрача, спряха.

Няколко мига останах просто така, без да мърдам, с отпуснатите юзди в ръка, изтощен, но весел и щастлив. Сърцето ми блъскаше, дишах тежко. Кочияшът, клюмнал до мен, също се радваше на спокойствието.