Макс Колинс - Мавърик

— Беше ужасно, толкова ужасно — каза тя. — Тези диваци се нахвърлиха върху нас и… и…

Тя не можеше да намери думи, но очите й казваха всичко.

Но аз възразих!

— Моите уважения, госпожо, обаче не са били индианци.

Гримасата й бе свирепа.

— Целите бяха намазани с цветовете на войната, крещяха, виеха, кряскаха…

— В тези части на страната няма враждебно настроени индианци…

Не искаше и да чуе. Тя потрепери и притисна към гърдите си подсмърчащата си дъщеря — приятна девойка на около двайсет — все едно бе малко дете. Анабел започна внимателно да ги разпитва за нападението, а Кошър ме дръпна настрана.

— Казах им, че ще ги откараме обратно в Кристъл Сити — каза той. — Мисля, че ще можем да ги натъпчем всичките в дилижанса или отгоре върху купето.

— Това значи да се позабавим, нали?

— Само един ден.

— Трябва да отида на шампионата по покер…

Майката бе започнала да плаче. Кошър я гледаше съжалително и разбрах, че съм загубил.

— Те застреляха мъжете ни — нареждаше тя — подпалиха каруците ни, избиха конете и воловете ни…

— Ще взема само един кон — прошепнах аз на Кош. — Ще могат да ми отделят едно от тези седла върху мъртвите животни, а ти можеш…

Но продължавайки да описва извършените зверства, гласът на жената се заиздига:

— … и откраднаха колата с всичките ни пари…

— Пари? — казах аз.

Приближих бедната жена.

Тя отново ридаеше.

— Латерната на детето ми, няма я… отиде си завинаги…

Накрая и дъщерята проговори:

— Взеха дори сватбената ми рокля! За какво им е притрябвала сватбената ми рокля, мамо?

— Прощавайте — казах аз. — Споменахте нещо за пари?

— Мавърик — каза Кошър, гласът му бе нисък, звучен и проповеднически:

— Спазвай известно приличие, сър!

Взех ръката на жената и я погалих.

— Знам, че ви е трудно — казах аз тихо и с разбиране. — Точно колко бяха парите?

Дори Анабел бе отвратена от мен.

— Ти си чудовище! — каза тя. После пристъпи между мен и жената като ме пунтираше и с глас, преливащ от престорено съчувствие попита:

— Точно колко бяха парите?

А майката и дъщерята, прегърнати в мъката си, подсмърчайки и сподавяйки риданията си, отговориха в един глас:

— Трийсет хиляди долара.

Анабел слисано ме погледна. Все едно някой я бе праснал по главата. Вероятно аз съм изглеждал по същия начин.

Нахвърлихме се върху двете жени и започнахме да ги разпитваме така бързо и напрегнато, че излекувахме мъката им и я заменихме със страх.

— Спри! — изкрещях аз и Анабел млъкна.

Двете жени се бяха сгушили една в друга и трепереха от страх.

— Госпожо — казах аз кротко, стараейки се да ги успокоя (както и себе си, и Анабел) — ако си получите обратно трийсетте хиляди долара, бихте ли платили за това десет процента?

Бърза като заек, майката каза:

— Пет.

— Майко — изгъгна момичето, което бе загубило латерната и сватбената си рокля, — дай им всичко, което искат.

Кошър, който стоеше настрана, кръстосал ръце, поклащаше глава строго и неодобрително.

— Лешояди — беше редакторският му коментар.

Кокалестата госпожа вече не бе нито разстроена, нито уплашена, просто делова.

— Наистина ли мислите, че можете да ни върнете парите? Това е всичко, което имаме… всичко, което имахме…

Дарих я с една вдъхваща доверие версия на лъчезарната си усмивка и понечих да отговоря, но Анабел ме изпревари.

— Можете да разчитате на нас! — каза тя.

Направих недоволна гримаса.

— Какво искаш да кажеш с това „нас“. Не си спомням да съм взимал съдружник…

— За десет процента — каза майката, кръстосала ръце като индиански вожд. — Искам тези диваци да си платят за това, което направиха!

Зарадвах се да чуя за десетте процента, но трябваше да й кажа истината.

— Госпожо, повярвайте ми. Бил съм индиански скаут, когато бях малко по-голям от вашата дъщеря. И няма никакви, повтарям, никакви враждебно настроени индианци в тази част на страната.

Глух тътен сложи точка в края на изречението ми, но след това последва още един и още един, докато изречението ми се превърна във въпрос от ескалираща каденца, която ехтеше от хълмовете.

Индиански бойни барабани.

Следите бяха пресни. Неотдавна бе валял дъжд, така че всички скорошни следи от коне и добитък бяха заличени. Тези следи бяха на няколко часа.

— Яздят подковани понита — казах аз, като вървях през храсталаците, Анабел ме следваше. На няколко крачки зад нас, също пеша, Кошър водеше три коня от впряга на дилижанса, които бяхме оседлали. Тъй като аз бях забил поглед в земята, Кошър непрекъснато се оглеждаше за опасности. В момента нямах нищо против, че е с нас.