Макс Колинс - Мавърик

Той от своя страна нямаше никакви критични забележки към следотърсаческите ми умения. Старият войн можеше да познае човек, който е способен да проследи кърлеж по твърда скала.

Но да не забравяме и третия член на нашата експедиция.

— Какво от това, че са подковали понитата си? — попита тя недоверчиво.

Продължавахме да вървим, сухата растителност шумолеше под краката ни.

— А, значи, че преди това не са били подковани — заключи тя. — И какво от това?

— Не значи, че преди това не са били подковани. Просто значи, че не са индианци, тъй като индианците не подковават конете си.

— А може би тези индианци са ги откраднали.

— Не са индианци.

Тя се нацупи.

— Какво толкова ги защитаваш тези индианци? Те са само едни мръсни диваци.

Спрях и мило се усмихнах.

— Знаеш ли, Анабел, като се замисли човек, ти си абсолютно права. Те са само шайка негодяи и диваци, а освен това са и неблагодарни.

— Неблагодарни?

Продължих да се движа, очите ми разчитаха знаците по храстите. Земята тук изглежда бе по-плодородна — с часове бяхме пътували, без да видим нещо, освен лишеи, суха трева и най-различни кактуси, упоритата флора, която може да вирее дори в пясъците на пустиня. Но тук светът започна да се раззеленява.

— Да, неблагодарни — продължих аз. — Все пак ние сме им дали едрата шарка?

— Много смешно.

— Но от друга страна мисля, че са си го заслужили, задето са били на нашата земя преди да дойдем тук. Та като говорим за хора, които не са си на мястото, какво точно правиш тук?

— Ние сме съдружници. Петдесет на петдесет.

— Да предположим, че направим тази гигантска крачка — казах и поспрях за миг. — Да предположим, че сме наистина съдружници. Кой решава дяловете? Твоите следотърсачески умения не са на кой знае каква висота…

Зад нас Кошър се обади не особено уместно.

— Петдесет на петдесет ми се струва справедливо.

Хвърлих му унищожителен поглед.

— А как точно си представяш твоя дял в цялата работа? Трима съдружници не могат да си поделят нещо петдесет на петдесет.

Той ме погледна подозрително през присвитите си очи.

— Някой трябва да ви наглежда, деца… ако акцията се окаже успешна, някой трябва да се погрижи онези храбри дами да си получат обратно парите.

Един от конете, които той водеше, изцвили, изразявайки моето мнение.

Продължих напред. Храсталакът се превърна в гъсталак. Ако тези „индианци“ си въобразяваха, че ще загубим следите им тук, наистина бяха тъпи диваци.

Анабел изприпка и се изравни с мен.

— Няма да стане петдесет на петдесет.

— Добре, тогава да го направим четирийсет на шейсет, щом си толкова belligerant.

Аз само я погледнах.

— Belligerant. Или може би е прекалено грубо, вероятно recalcitrant ще бъде по-точно.

Погледнах назад към Кошър, който също не разбираше нито думичка от приказките й.

Тя докосна гърдите си.

— Френски, джентълмени. Образование. Нещо, което цивилизованите хора придобиват.

— Красиви думи, Анабел — казах аз. — Само че не струват четирийсет на шейсет. Какво друго смяташ да направиш, за да заслужиш дяла си, освен да рецитираш френския речник?

Гъсталакът, в който вървяхме, бе трудно проходим и тя ме държеше под ръка. Май нямах нищо против.

— Ще помагам — каза тя. — Да. Първо, няма да сте съвсем сами тук. Ще има кой да дава идеи…

Тя избра точно този момент да закачи върха на едната си обувка в един сух клон, загуби равновесие, залитна напред и опита да завлече и мен. Мъчейки се да се задържи на крака, тя се вкопчи в колана ми и едната й ръка потърси опора не къде да е, а в 44 калибровия ми колт.

Пистолетът произведе изстрел, разтърси земята, уплаши конете, да не споменавам колко уплаши мен самия. Докато Кошър се оправяше с обезумелите коне, аз просто седях, зяпнал жената пред мен, сред облак барутен дим, който гъделичкаше ноздрите ми.

Предполагах, че ако бе простреляла крака ми, щях да забележа. Погледнах надолу и видях малката черна дупка, която изстрелът бе пробил в земята.

— Та какво щеше да даваш? — попитах аз.

Изражението й бе резултат от съчетанието между усмивка и гримаса.

— Да го направим тогава седемдесет на трийсет? — помоли тя примирено.

Продължихме нататък. Шубракът се сгъстяваше, тук-там се появиха и дървета, но недалеч пустинята отново влизаше във владение на пейзажа. Наведох се, за да избягна един клон.

— Великият скаут — измърмори тя, като също се наведи под клона. — Всеки може да проследи няколко коня.

Спрях, обърнах се към нея и посочих към небето, където грациозно се виеше един ястреб.