Макс Колинс - Мавърик

След това някой започна да ни клати, не само мен, но и коня, който яздех.

Събудих се, устата ми бе пълна с прах, а красивото, но изплашено лице на Анабел Брансфърд бе толкова близо до мен, че се притесних дали не ми е лош дъхът.

Но тя не се притесняваше. Тоест, не я притесняваше дъхът ми.

— Да не би нашият водач да е тръгнал по някакъв пряк път? — попита тя.

Това бе резонен въпрос, като се има предвид, че дивият мустанг, който бях яздил в съня си, се оказа резултат от побеснелия дилижанс, в който се возех.

Още малко и дилижансът щеше да полети надолу по коловозите, подскачаше неистово върху предните и задните си ресори, ударите на подковите вдигаха невъобразим облак прах, който изцяло ни обгръщаше — всичко това, плюс липсата на ругатни и викове от нашия кочияш, — показваше, че впрягът тича свободно и волно като орегонски вятър.

Кошър също спеше, но друсането на купето, което ресорите едва ли можеха да омекотят, както и истеричният глас на Анабел, го събудиха.

Край нас летеше пустата камениста местност, едва видима през прахта, но воят на колелата в коловозите и пронизителните писъци на сивите скали при съприкосновението с тях казваха всичко.

Докато дилижансът се мяташе насам-натам, аз се надвесех през единия прозорец, а Кошър през другия. Трябваше да се подадем почти до кръста, но видяхме едно и също нещо — нашият приличен на труп кочияш се бе свлякъл на мястото си на капрата. Той ни кимаше, но не смятам, че се съгласяваше с нещо конкретно. Всъщност съвсем явно бе, че той най-накрая бе оправдал вида си.

Макар че това едва ли му бе донесло удовлетворение.

Не можех да видя дали държи юздите или не. Не мисля, че имаше значение.

Вмъкнах се вътре.

Кошър бе направил същото. Очите му бяха сурови и блестящи.

— Не мисля, че дъртакът спи.

— Нито пък аз.

Анабел се бе вкопчила в кожената ръкохватка над прозореца, но въпреки това подскачаше надолу-нагоре като неуправляема играчка на пружина — абсолютно по същия начин.

Разбира се, ние с Кошър също подскачахме.

— Качи се горе — изкрещя Кошър — и спри дилижанса!

— Не мисля, че ми се иска да направя това — казах аз.

Той посочи с палец към прозореца и лицето му бе мрачно.

— Задното колело от моята страна се е разхлабило! Ако се откачи, всички ще сме по-мъртви от Линкълн. Разбираш ли?

Кимнах, или може би бе само друсането на подивелия дилижанс.

— Аз ще изпълзя навън и ще закрепя колелото — каза Кош — а ти се качи и хвани юздите на впряга. Не мисли за това, момче, просто го направи!

— Защо ти не го направиш — казах аз, — пък аз ще закрепя колелото.

— Не — каза Кош строго, докато колата ни лашкаше като топки, — ти ще го направиш!

Бях се вкопчил в кожената ръкохватка до прозореца с всичка сила, когато Анабел ме плесна по ръката, сякаш бях непослушно дете.

— Ти ще го направиш! — каза тя, очите й хвърляха искри. — Ти си по-младият!

В този случай Кош ни най-малко не изглеждаше обиден от тази забележка.

И тогава аз направих нещо адски глупаво.

Отворих вратата.

Облаци скален прах се надигнаха като дим от бушуващ огън, аз застанах, рисковано балансирайки, на стоманената стъпенка, но нямах намерение да излизам от купето, а исках да се покатеря върху него. Кашляйки, с присвити очи, докато прахта се вихреше около мен, протегнах нагоре ръка, пръстите ми отчаяно се опитваха да се вкопчат в стоманената преградка на багажника.

Хванах се!

Стиснах здраво, залових се и с другата ръка и като се отблъснах от стъпенката, започнах да се набирам нагоре. Хватката ми бе добра и ако само можех да се отърва от прахта в очите и да се ориентирам…

Тряс!

Сигурно бяхме попаднали в дяволски дълбок коловоз, препускайки по неравния терен, защото изпуснах добрата си хватка и се свлякох надолу по дървената повърхност на дилижанса, ръцете ми накрая се вкопчиха в перваза на прозореца. Стъпалата ми докоснаха твърдата земя и вдигнаха още прах. Успях да вдигна крака и да ги пъхна под купето върху дървената платформа отдолу.

Като не можах да мина отгоре, може би ще успея да мина отдолу…

Като си поех дъх, който се състоеше предимно от прах и много малко въздух, пуснах перваза на прозореца, крепейки се на крака, докато се плъзнах надолу и се вмъкнах под извитото тяло на купето. Дилижансът подскачаше и се клатеше по коловозите на пътя, ударите на подковите правеха миниатюрни дяволчета от прах.

Запридвижвах се някак под купето, по скелетната дървена конструкция, която поддържаше осите на колелата, към задната част на дилижанса, където като несръчен паяк се покатерих по паяжината от кожени ремъци на задния багажник и успях да се хвана с една ръка за стоманената преграда на покрива, а след това и другата ръка…