Макс Колинс - Мавърик

Сега Анабел стоеше много близо до Кошър. Тя му довери, но достатъчно високо, за да мога и аз да чуя:

— Просто не знам какво можеше да направи този грубиян, ако трябваше да пътуваме само двамата, сами в дилижанса.

Е, мненията им съвпадаха: аз бях грубият.

— Мадам — каза Кошър, — сега аз съм тук и вие може да се отпуснете и да се насладите на пътешествието — той я погледна топло. — Знаете ли, имам чувството, че ако нямаше жени, ние всички нямаше да сме тук.

— Блестяща забележка — казах аз. — А ако нямаше мъже, пак нямаше да сме тук!

Кошър бавно се обърна към мен и тези очи като мъниста ме фиксираха все едно бях опасно оръжие.

— Да не би да ме подигравате, сър?

— А това би ли ви притеснило?

Кимна — също така бавно.

— Може да се ядосам. Не смятам, че това би ви харесало.

— Не, в никакъв случай не би ми харесало. Нека приемаме, че просто се съгласих с вас по необичаен начин.

Той ме изгледа дълго и сурово. А аз, Господ ми е свидетел, го изгледах по същия начин.

— Трудно ми е да реша — каза той — дали сте смел човек или страхливец.

— Може би зависи от обстоятелствата.

Под мустаците се оформи лека подигравателна усмивка. После Кошър се обърна и вдигна пътната чанта на Анабел, прехвърли я през парапета на покрива на дилижанса и я пъхна в багажното отделение зад мястото на кочияша.

— Какво би станало със света — зачуди се Анабел — без истинските джентълмени?

— Мадам, карате ме да се чувствам неловко — каза Кош и й хвърли усмивка, на която и аз завидях.

Започна леко да ми се повдига, обърнах се и видях към нас да приближава един труп.

Е, не точно труп, но най-немощно изглеждащия старец, който бях виждал. В сравнение с него възрастният чиновник от Кристъл Ривър приличаше на младо яре. Износените му дрехи и смачканата шапка ме накараха да се зачудя как е успял да събере пари за билет за дилижанс. Но той продължи към нас, мина по подвижното мостче с несигурна крачка и се затътри към дилижанса.

Кош не беше единственият истински джентълмен в Дивия запад. Отворих вратата на стареца.

— Имате ли билети? — попита дядката, гласът му бе не по-малко треперлив от него самият. — Аз съм кочияшът.

— Кочияшът?

— Да, какво, нещо не е наред ли?

— Добре ли се чувствате?

Гласът му този път, освен треперлив бе и възмутен.

— Защо, мътните го взели, всички това ме питат?

— Ами нямам представа — вдигнах рамене аз.

— Хайде, синко — каза той и протегна трепереща ръка. — Помогни ми, иначе никога няма да тръгнем.

Скочих на капрата, която бе на поне метър и осемдесет от земята и му подадох ръка, за ада го изтегля. Не бе много лесно. Бе като да качиш полупразна торба трески, само дето торбата в този случай се опитваше да ми сътрудничи. Най-накрая нагласих стария господин на мястото му.

— Няма ли да има придружител с пушка? — попитах го аз.

— За к’во? Нищо ценно не караме. Само пътници.

Не бях в настроение да разисквам философския подтекст на това изказване, нито пък ми се щеше да разкривам колко пари нося в торбата си, от която между другото не се отделях и за миг.

Старчето изсумтя нещо за благодарност, а аз слязох, за да се присъединя към моите спътници, които вече се бяха качили в купето.

Фериботът се отдели от брега.

Вдигнах глава и погледнах немощния пазител на нашата съдба, който бе седнал на капрата с юзди в ръце. Чух гласът на Татко в ухото си: „Синко, само да чуя, че играеш покер с жокери, ще те пребия до смърт“.

А тази игра бе пълна с тях.

Поклащането на дилижанс върху ресорите му на тъй и тъй клатушкащата се палуба на ферибота може да причини уникална морска болест, ако й се оставиш. Държах очите си затворени и се концентрирах върху размесването на Мавърик, разновидност с една ръка, на която Татко ни бе научил с Барт. Първо с дясната ръка, след това с лявата. Успокояваше стомаха ми, изпълваше с мир душата ми…

Седяхме в купето, аз на предната седалка, с гръб към движението, точно срещу Анабел, която споделяше задната седалка с Кошър, с лице към движението. Никой друг, освен нас не пътуваше, така че просторното купе бе изцяло на наше разположение. Возил съм се в такъв дилижанс наблъскан с още една дузина хора.

Въпреки това скоро стана ясно, че купето е твърде малко, за да събере тези три личности.

— Бърт има аспирации — каза Анабел, гледайки пръстите на лявата ми ръка, които сръчно размесваха картите — един ден да стане картоиграч.

— Казвам се Брет — казах аз. — И не играя карти. Това ми е работата.