Макс Колинс - Мавърик

— Грабеж!

— Не, не, спокойно — каза Уикър небрежно. — Просто Брет Мавърик е дошъл да каже здрасти.

И затвори вратата пред носа на притесненото старче.

После се ухили и ми подаде ръка.

— Как си бе, копеле глупаво?

Прибрах пистолета в кобура и топло се здрависахме. Дори се прегърнахме.

— Както Татко обичаше да казва: „Синко, днес се чувствам по-добре от опосум, който дъвче жълта круша“.

— Толкова добре?

— Поне толкова. А ти как си, Мати?

Усмивката му изчезна. Поклати мрачно глава, отиде до бюрото си и седна зад него.

— Чувствам се като крушата, дето я дъвче опосумът.

Седнах на ръба на бюрото му.

— Толкова зле?

Очите му бяха печални.

— Брет, знам, че още ти дължа онези хиляда долара от играта в Ню Орлиънс. Ти постъпи като истински приятел, когато прие гаранцията ми.

— Татко казваше, че единствената гаранция, която човек трябва да приема, е тази, която му дава гробарят.

— Знам това. И може би трябваше да го послушаш. Брет, всичко, което мога да ти дам, са около сто долара — той порови в джоба си и извади една самотна стодоларова банкнота. Подаде ми я.

Аз я взех. Никога, когато съм взимал сто долара, не съм се чувствал по-кофти. Не защото взимах последните сто долара на Мати, бъдете сигурни в това. А заради деветстотинте, които не вървяха с тях.

— Познаваш ме — каза той. — Никога през живота си не съм мотал заем. В края на краищата, ако не вярваш на банкера си, на кого можеш да вярваш?

Реших да не коментирам това и като въздъхнах, пъхнах стотачката в джоба си.

Гласът му бе тъжен, почти жаловит.

— Можеш ли да ми дадеш отсрочка до края на годината?

— Трябват ми сега — казах аз.

Той кимна мрачно и въздъхна.

— За шампионата по покер в Сейнт Луис, нали? Знаех си. Колко е входната такса? Двайсет и пет хиляди?

Кимнах.

— Това е малко състояние.

Наистина беше цифра, която можеше да впечатли дори и банкер.

— Предполагам, една малка честна злоупотреба е нещо, за което ти не можеш и да си помислиш?

— Брет, не мога да сторя това на моите съграждани. Когато влязох в банковия бизнес — влязох на чисто, знаеш това.

— Да. Ако не можеш да вярваш на банкера си…

Като въздъхнах дълбоко още веднъж, аз се смъкнах от бюрото и се запътих към стъклената врата. Мати стана иззад бюрото си и ме изпроводи, прегръщайки ме през рамената.

— Господи, момче, наистина съжалявам. Не взе ли гаранция и от Поркчоп Слим в тази същата игра?

— Слим умря миналия месец.

Той изцъка състрадателно.

— Май чух някакви слухове за това. Само не разбрах от какво е умрял.

— Пет аса. Вдовицата му каза, че ми бил запазил хиляда долара, но тя ги използвала за погребението. Направила му наистина грандиозно изпращане. Най-хубавото в историята на Бумгарнър Каунти, казва тя.

— Брет, аз чух друг слух за Слим…

— А?

— Чух, че жена му го е кремирала и е хвърлила праха в Рио Браво.

Плеснах се по челото.

— Вдовицата на Поркчоп ме е метнала? Накъде е тръгнал този свят?

Мати вдигна вежди и очите му под тях бяха широки и печални. Той поклати глава.

— Знам. Тъжна работа. Трудно е да вярваш на когото и да било в днешно време. Колко не ти достигат за тази входна такса?

— Само две хилядарки. Знам къде ме чака една, така че ако мога да намеря само…

— Брат ти не може ли да ти помогне, или и той ще участва в Сейнт Луис?

— Барт ще пропусне този шампионат, но вече инвестира пет хиляди в по-големия си брат.

Мати почеса глава, размишлявайки.

— Ами онзи твой агент, ирландеца, Големия Джим Макком?

— Няма.

— Джентълмена Джак?

— В затвора е поне до Коледа, а Контето Джим и той събира за входната такса.

— По дяволите. Лоша работа. Ако имах мои собствени пари, знаеш, че щях да ти дам. Сигурно като каре аса.

Той ми отвори вратата и един пистолет — сигурно като каре аса — бе насочен към нас.

— Господи — каза Мати — това е обир!

И наистина в момента се провеждаше банков обир. Няколко мъже с маски държаха насочени пистолети срещу касиерите и клиентите, които бяха вдигнали високо ръце към небето. Или по-скоро към тавана.

Бандитът срещу нас носеше мека шапка и превръзка на лицето. Първо пребърка мен. Намери в джоба ми стотачката, която ми бе дал Мати. После пребърка самия президент на банката.

И от един от джобовете на банкера — не онзи, от който Мати бе измъкнал стодоларовата банкнота за моя милост — бандитът извади пачка банкноти по-дебела от Библията.

— Ако не вярваш на банкера си — казах аз на Мати — на кого можеш да вярваш?