Макс Колинс: Мавърик

— И не съществува никакъв мистър Брансфърд.

— Само покойният ми баща.

— Така и предполагах. Не си от тези, които се омъжват.

Тя тръсна хубавата си глава.

— Много благодаря, пък и нямам намерение. Та какво ще правим сега?

Вдигнах рамене.

— Какво можем да правим?

Мъж в хотелска стая с красива жена трябва да отчита определени възможности.

По лицето й премина сянка на тревога.

— Няма да ме предадеш, нали?

— Разбира се, че не.

— Защо?

Ухилих се леко.

— Може би проявявам милост към шерифа.

Тя отново кокетно се усмихна и посочи с пръст вратата:

— Значи… сега мога да си тръгвам?

Кимнах.

— По дяволите.

— Сега пък какво има?

Тя клатеше глава. Лицето й изразяваше най-вече неудовлетворение.

— Ами просто това, че ти… ти наистина ме ядосваш.

— Аз?

— Трябва да съм ти бясна. Ти ме обиди, открадна от мен…

— Искаш да кажеш, откраднах от теб собствените си пари.

— Виждаш ли! Една такава забележка ме кара да искам да ти издера проклетите очи.

— Само че не се поддаваш на желанието.

— Да — и тя ме погледна любопитно, опитвайки се да ме разбере. — Просто ти си толкова ужасно… привлекателен.

— Това наистина е сериозен проблем. Ще трябва да го обмисля.

— Ето! Пак почваш. Престани! — тя ме погледна, като че ли за пръв път ме преценяваше. — И мисис Мавърик няма, нали?

— Само покойната ми майка.

— Нямаш съпруга?

— Мисля, че щях да си спомня.

Тя подпря брадичката си с длан и погъделичка бузата си с показалец. Усмивката й бе дяволита.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че ако се бяхме срещнали… може би при други обстоятелства…

Пристъпих напред.

— Да?

— Щяхме дълбоко и напълно да се презрем.

Трябваше да се ухиля. Този път ме подреди.

— Виждаш ли? — каза тя, като отвърна на усмивката ми като дете, успяло да пробута остроумие. — И аз мога да бъда привлекателна.

— Бива те и да вбесяваш.

Тогава тя отново падна в обятията ми, ухаеща на люляк, тялото й бе топло и меко под гладката сатенена материя на роклята й.

— Довиждане, Брет — прошепна тя, прегръдката й бе мимолетна, също като целувката, която ми даде по бузата, пък и като нея самата.

Но все пак се спря за миг на вратата.

— Лека нощ, мисис Брансфърд.

Усмивката й бе толкова нежна, колкото и мигновена. И тогава тя си тръгна.

Наблюдавах вратата, донякъде очаквайки, и при всички случаи надявайки се тя да се появи отново. Но тя не се появи. Все пак присъствието й все още се усещаше и не бе само люляковият парфюм.

— Добре — казах си аз, вдигнах рамене, въздъхнах и съблякох сакото си.

И тогава започнах да се смея.

Защото забелязах, че портфейлът ми отново липсваше от джоба.

Анабел си бе стегнала багажа бързо и трескаво. Някакво сатенено нещо стърчеше от пътната й чанта, когато тя прехвърли единият си добре оформен крак през прозореца и го постави върху дървения балкон, служещ за авариен изход в случай на пожар, намиращ се под нейната стая. Пътната чанта не бе малка, а освен това високите й остри обувки бяха с токове, така че придвижването й бе тромаво и тя сумтеше и ръмжеше по един определено неподходящ на дама начин.

— Мога ли да ви помогна? — попитах аз.

Бях се облегнал на парапета и се наслаждавах на прохладната вечер и на красивата луна. Няколко облака като мазки бяло, излезли изпод четката на някой художник, засилваха великолепното тъмносиньо на небето, поръсено с брилянтите на звездите.

— Прекрасна вечер — казах аз и се усмихнах лъчезарно.

Кацнала на прозореца, наполовина вътре, наполовина вън, тя изкриви устни кисело в подобие на усмивка, изпусна пътническата чанта и тя така силно удари дъските на аварийния изход, че те изтропаха.

— Трябва да признаеш — каза тя, — че вторият път бях по-добра.

— Гладко като дръжка на пистолет — признах й аз. — Сам не бих могъл да го направя по-добре.

— Това наистина е комплимент — каза тя лукаво, но й хареса.

Бутнах я нежно и тя полетя обратно в стаята като се строполи и се превърна в красива купчина. Влязох след нея през прозореца, измъкнах чантичката от ръката й, извадих портфейла си и го мушнах в джоба на сакото.

— Значи все още има надежда за мен — каза тя като ме погледна с лека усмивка и тръсна самосъжалително рамене. Не можех да я обвинявам, наистина — току-що бе изпуснала почти хиляда долара, за втори път в една вечер.

— Да — казах аз, като й помогнах да стане и й върнах чантичката. — Но отново си мисля за шерифа. Може би все пак трябва да се запознаете.