Макс Колинс: Мавърик

— Да, Брет?

— Та ти нищо не правиш — казах аз, — освен че стоиш в предверието. Убеден съм, че това все още е законно в тази страна.

Тя сведе поглед.

— Но аз бих предпочела повече интимност от това предверие, Брет.

— Ами, влез в стаята ми, тогава. Дори и това да е противозаконно, няма да съм аз този, който ще те издаде.

Тя се поколеба за момент, а след това — все едно бе взела внезапно, необратимо, невероятно съдбоносно решение — тя се втурна в стаята сред вихър от фусти и сатен.

— Мога да оставя вратата отворена, ако желаеш.

Тя затвори вратата.

После сведе глава и скри красивото си лице с тънките си фини пръсти.

— Само да не бях…

— Само да не беше какво?

Тя ме погледна с разширени, изпълнени с копнеж очи.

— Само да не бях омъжена жена…

И се хвърли в прегръдката ми, обви ръце около мен, вкопчи се отчаяно, устните й намериха моите и се сляха в топла, страстна целувка, която обещаваше много и само даваше доста. После ме блъсна, като че ли внезапно възвърнала здравия си разум.

— Прости ми — каза тя, като тръсна русите си къдрици, засрамено и разкайващо се. — Но трябваше да го направя.

— Няма проблем.

Тя направи жест с едната си ръка, другата скрита зад гърба й.

— Трябва да разбереш, Брет… цялото ми същество… цялата ми душа… жадуваха да те прегърнат. Искаха да пратя благоприличието по дяволите…

— Спри, когато решиш.

Съдейки по ослепителната й усмивка и искрящите светнали очи, човек би си помислил, че току-що съм изказал неувяхващата си любов. Тя вдигна брадичка и проговори с треперлив глас, от който капеше амброзия.

— Вероятно никога повече няма да се видим, Брет…

Странно как успяваше да направи от името ми двусрична дума: Брейет.

— … може би не подхожда много на една дама, но аз рискувам да го кажа направо… да ти кажа, че ти си най-невероятно привлекателния мъж на тази земя.

Кой съм аз, че да възразя?

— Ето — каза тя, като сведе засрамено глава. — Ето, казах го.

Тя се приближи до мен и опря бузата си в моята.

— А сега трябва да ти кажа… сбогом.

Това бе определено най-доброто нещо, което някога бе правила.

Тя се понесе към вратата, видение олицетворяващо южняшката красота и аристократичност. Но явно беше и страстна жена. А аз съм, ако не друго, здрав млад мъж — в допълнение, естествено, към това, че съм невероятно привлекателен.

Как можех да я пусна да си тръгне?

Пристъпих към нея и я спрях, хванах ръката й — много нежно и я върнах обратно в обятията си. Гласът ми, тих и дрезгав, прошепна в изящното й ухо:

— Анабел… — тя трепереше в ръцете ми.

— Да, Брет?

Целунах я съвсем леко по челото.

— Ако веднага не ми върнеш парите — прошепнах аз нежно, — ще положа хубавия ти задник право в скута на шерифа.

Тя ме бутна и на изваяното й лице се изписаха болка и негодувание.

— Как можа да кажеш нещо толкова жестоко и безсърдечно…

Аз щракнах с пръсти и протегнах отворената си длан.

Известно време тя ме изучаваше, после въздъхна и поклати глава. Знаеше, че не се шегувам.

— По дяволите — каза тя.

Иззад гърба й се появи фината й ръка с портфейла ми, който от своя страна бе пълен с парите, които бях спечелил от нея, Ангела и останалите на масата. Тя удари портфейла в дланта ми така, все едно искаше да удари лицето ми.

— Благодаря ти, Анабел — казах аз мило, и пъхнах натъпкания с пари портфейл обратно в джоба си.

Тя стоеше със скръстени ръце, изражението й напрегнато и подигравателно, очите й хвърляха огън и жупел.

— Хей, не се сърди на мен — казах аз. — Не съм виновен, че си толкова слаб крадец, колкото и покерджия.

Предполагах, че това ще я разсърди още повече, но тя просто вдигна рамене и подигравателно свитите й устни се разтегнаха в усмивка.

— Всъщност аз съм добър крадец… и доста добър играч на покер. Просто напоследък имам все лош късмет.

— Както казваше старият ми Татко: „Покерът в ръцете на експерт не е въпрос на късмет.“

Очите й проблеснаха.

— Предполагам, никога не си имал и капчица лош късмет?

— Честно казано… — аз погладих джоба с портфейла, пълен с долари. — Тази вечер се отървах от него с твоя помощ. Откъде си точно?

— Не ти ли казах? Родителите ми са от Атланта…

— Не, Анабел. Не ме интересува откъде е фалшивият ти акцент. Интересува ме ти откъде си.

Това я накара да се усмихне — тъжно, но се усмихна.

— Повечето мъже ме харесват повече като хубавица южнячка — каза тя, като наблегна още повече на амброзията. А след това с равен западен акцент добави. — Добре де, не съм южнячка.