Макс Колинс: Мавърик

— Това бе най-удивителното нещо, което съм виждала — каза тя, като изстиска от южняшкия си акцент цялата му, претенциозна прелест. Която бе доста.

Вдигнах рамене.

— Понякога дори и играчите, разчитащи на математическите закони, са късметлии.

С Анабел под ръка, като че ли влизахме в бална зала, а не в казино в дивия запад, аз се отправих обратно към масата за покер, надявайки се някой да се е погрижил да я изправи и подреди. Бяха я оправили.

Но преди да стигна до масата, улових отражението си в елегантно украсеното огледало, само дето моето отражение не бе ни най-малко елегантно.

Замръзнах на мястото си, точно както бях спрял онези каубои отвън. Деликатно освободих ръката си от ръката на Анабел и бавно и подозрително приближих своето отражение, както двама стрелци, изправени един срещу друг на улицата.

Никак не харесах това, което видях.

Дантелената ми риза, донесена от Париж за една значителна сума, бе дяволски мръсна. Кафяви петна като отвратителна шарка красяха фината материя. Лицето, което гледаше от огледалото, бе изопнато от сляпа ярост.

Закрачих към масата за покер, където седяха Ангела и другите.

— Добре — казах аз. — Ризата ми е изцапана, може бе скъсана. Какво още, по дяволите, може да се случи?

Извърнах се и насочих пръст към Ангела, все едно би пистолет.

— Не казваше ли нещо, когато тези деца ни прекъснаха? — изръмжах аз.

— Не, нищо, не — каза той и размаха ръце във въздуха като че ли се предаваше — нищо важно…

Анабел, опитвайки се да помогне (сигурен съм), докосна с пръст челото си, опитвайки се да си спомни нещо и каза:

— Не каза ли нещо като „безгръбначен страхливец“?

Ангела се потеше, а също така се и усмихваше, една мазнярска усмивка, която не бе по-приятна и от най-злобната му усмивка, макар значително по-забавна. Той каза:

— Никога не съм казвал подобно нещо, мадам. Безгръбначен мошеник, може би, но никога не бих нарекъл този човек страхливец… — той ме погледна, на грозния му мърляв сурат се изписа умиротворително изражение. — Аз просто се шегувах…

Гледах го лошо.

И дълго.

Като че ли просто се опитвах да реша дали да го убия с изстрел, или с голи ръце.

Но тогава само го дарих, дарих ги всички, с лъчезарната си усмивка. Дръпнах си стола и седнах. Взех тестето карти и започнах да го разбърквам. Тогава казах трите най-красиви думи в английски език.

— Да играем покер.

Седнах на ръба на леглото си в стаята на „Кристъл Палъс“, за да преброя печалбата — близо хиляда долара. Не бе лошо за една вечер работа и бях още по-близо до онази ужасяваща входна такса за Сейнт Луис.

В купа имаше една стодоларова банкнота — закачих я с безопасна игла за хастара на черното си сако. По-рано този ден бях използвал предварително закачената там стодоларова банкнота, за да направя впечатление на онзи надут администратор долу. Не се смятам подобаващо облечен, ако нямам нещо закачено за хастара, на което да се опра при нужда. Но извършвайки това, отново забелязах колко мръсна е красивата ми риза. Страх ме бе да я съблека, за да не се окаже, че е скъсана.

Като поклатих мрачно глава, натъпках останалите пари в джоба на сакото и се зачудих дали да чакам сутринта, за да взема втората гореща вана. Ризата ми не бе единственото нещо, което се бе измърсило във въргала.

Обмислях това, когато вниманието ми бе привлечено от почукване по вратата — изискано леко почукване, като че ли някоя благовъзпитана личност не желаеше да ме безпокои. Засега не бях забелязал подобни лица в „Кристъл Палъс“, така че извадих револвера си от кобура и се приближих до вратата.

— Кой е?

— Аз съм, Анабел, Брет… Може ли да говоря с теб?

Това беше приятна изненада. Може би бях направил по-голямо впечатление, отколкото предполагах.

Върнах пистолета в кобура, отворих вратата и на прага стоеше тя в цялото си великолепие на южняшка красавица. Леко деколтираната рокля разкриваше млечнобяла приятно закръглена женственост. И отново тази млечнобяла женственост се надигаше и спускаше — тя бе нервна. Почти можех да видя как бие сърцето й. Със сигурност се опитвах.

— Аз… не трябваше да правя това — каза тя и понечи да си тръгне.

Вдигнах очите си на по-благоприлично и джентълменско ниво.

— Анабел… мисис Брансфърд, почакай!

Тя спря. Бе направила само една-две крачки, така че не й отне много време да се върне. Погледна ме с големите си сини очи, изпълнени с трепет.