Макс Колинс: Мавърик

— Мой ред е да раздавам, нали?

— Да, сър — каза хлапакът.

— Бих ли могъл да предложа нещо? За в бъдеще да внимаваш в играта?

— Разбира се, сър — каза той.

— Дроу 2 2 Игра на думи — вадя пистолет. — Б.пр. — казах аз.

Хардин потрепна на стола си, но аз държах ръцете си отгоре, едната от които държеше тестето.

— Играем Дроу покер. Мой ред е да раздавам, не помните ли?

Въздишки на облекчение, кашляне и мърморене изпълниха няколкото мига тишина, нарушавана само от шума при разбъркването на картите.

Анабел се усмихна кокетно и прошепна.

— Тази шега не беше ли прекалено опасна, Бърт?

— Казвам се Брет — прошепнах на свой ред аз. — Не, не смятам. Мисля, че Джони вече е извън играта.

Започнах да раздавам и когато стигнах до Ангела, той не изглеждаше особено впечатлен от малката демонстрация на пистолетни умения, която бях направил.

— Та казваш, че обичаш да играеш на карти? — попита той грубо.

— Това е моята страст.

— А как става това, когато губиш през цялото време.

Аз само се усмихнах и продължих да раздавам.

— О, не губя през цялото време, понякога само през първия час, час и нещо.

— А след това какво става?

— Ами вероятно ще спечеля всичко. Кой има двойка валета или нещо по-добро, за да отвори, господа… Мис Брансфърд.

— Мисис Брансфърд — каза Анабел.

— Жалко — отговорих аз.

— Пас — каза мъжът от железарията.

— Пас — каза Ангела. — Не си ли малко прекалено уверен в себе си, Мавърик?

— Не. Просто съм опитен. А вие, отче. Можете ли да отворите?

И разбира се, започнах да печеля. Не всяка игра, но повечето. Хлапакът стискаше здраво картите си и залагаше, а аз удвоявах залога и той се отказваше. Краварят залагаше съвсем-съвсем небрежно, аз удвоявах и той се отказваше. Анабел се изкикотваше момински и залагаше, аз се отказвах и тя естествено печелеше. Ангела правеше големи застрашителни залози, аз правех още по-големи и той се отказваше. Мъжът от железарията си оправяше връзката и залагаше, аз правех голям залог, защото знаех, че макар вероятно да има добри карти, те не са достатъчно добри.

И печелех.

Известно време продължи така. Нещата се развиваха в две посоки: моя милост обра всички с изключение на Ангела, и всички, освен Ангела го приемаха леко.

Ангела, от друга страна, беснееше, тъй като големите му залози не ме отказваха достатъчно често, и лицето му бе почервеняло от яд. В момента имаше една от онези горе-долу добри ръце, сигурен бях — бавно разместваше петте си карти.

Пък и очите му го казваха: имаше доста силна ръка, но достатъчно силна ли беше?

Очевидно бе разбрал, че грубиянската му, заплашителна тактика не върши работа, така че направи разумен залог и се облегна.

А аз направих голям залог. Всъщност огромен залог — като избутах почти всичките си чипове в центъра на масата.

— Мамка му! — каза Ангела и хвърли картите си на масата.

— Печелиш — каза ми Анабел.

— Госпожо — казах аз и вдигнах леко шапката си. Оставих картите си и започнах да си събирам чиповете.

Ангела леко се изправи в стола си, пресегна се през масата и сложи ръце върху картите ми.

— Не си платил да ги видиш — припомних му аз.

— Достатъчно съм платил! — озъби се той и обърна картите ми.

Имах един Поп. Не кой знае каква ръка в дроу покера.

Той се изправи на крака и изрева.

— Но ти нямаш дори и една двойка!

— Не, нямам — казах аз. — Не че това ти влиза в работата.

— Ти каза, че никога не блъфираш!

Аз вдигнах показалец леко назидателно.

— Казах, че никога не лъжа и това си е така. Казах, че почти никога не блъфирам. Е, това бе един от тези редки случаи.

Ангела трепереше. Гледката не бе особено приятна. Може би останалата част от името му бе „на Смъртта“.

— Ти лъжеше през цялата игра.

— Час и половина ти печелеше, приятел. Честно и почтено. Но аз внимавах, а ти не. Когато хванах особеностите на игра на всекиго, нещата започнаха да се развиват в моя полза. Така се играе тази игра.

Огромните ръце се свиха в юмруци с размер на бутове.

— Току-що те нарекох лъжец, мистър.

Вдигнах рамене.

— Ти ме нарече и „безгръбначно“ преди малко. Предполагам, че просто си се шегувал. Това все пак е приятелска игра.

Ангела беше червен от гняв, заслепен от бяс, мечешките му лапи се протегнаха през масата, ръцете му се присегнаха към сакото ми. Аз станах, ритнах назад стола си и заотстъпвах, когато чух зад мен глас.

— Това е той! — извика някой. — Това е Мавърик!