Макс Колинс: Мавърик

Той стискаше тестето карти в огромната си лапа, в която то се губеше като кибритена кутийка, и нямаше никакво намерение да стиска ръката на такъв като мен:

— Играта ми харесва както си е — изръмжа той.

— Защо реагирате така прибързано — казах аз, като отговорих на напрежението с усмивка. — Аз нося много преимущества на масата.

— Като например?

— Почти никога не блъфирам и абсолютно никога не лъжа.

— Не ви вярвам.

— Понякога и на мен ми е трудно да го повярвам. Но този път казвам истината.

— Играта си ми харесва — каза Ангела, гласът му не се повиши, но стана по-напрегнат, — точно както си е.

— Сигурен съм, че мога да променя мнението ви — извадих пари и разгънах банкнотите. — Имам намерение поне един час да губя.

— Играем Дроу покер с пет карти — бързо каза Ангела, очите му се бяха разширили при вида на парите ми.

И около час губех често от Ангела, както и другите — това не бе учудващо. Грубиянът често сплашва съиграчите си и когато направи голям залог, те му дават пода, без да го заслужава.

Отне ми около един час да усетя играта, да разбера кой е силен, кой блъфира и кога откъде може да се очаква сериозно вдигане. Щом веднъж преценя хората, вече мога да действам съобразно обстановката.

Хлапакът с бомбето имаше безизразно покерджийско лице и винаги държеше картите близо до хилавите си гърди, за да не ги види някой. Но забелязах, че всеки път, когато има добра ръка той толкова силно ги стискаше, че още малко и щеше да ги смачка.

Сега краварят: колкото по-добра ръка имаше, толкова по-небрежно хвърляше чиповете си.

Ангела се издаваше, когато имаше средно добра ръка: започваше бавно да мести петте си карти, слагаше най-горната отдолу, следващата най-горна отдолу и така.

Пасторът, ами той сигурно казваше молитва преди всеки залог, тъй като дълго се взираше в картите си, преди да даде кесаревото на пода. А когато изобщо залагаше, печелеше.

Но тази вечер Господ не му даваше често карти.

Човекът от железарията си играеше с вратовръзката, когато имаше добра ръка, но се опитваше да разбере дали наистина е достатъчно добра.

Общо три неща издаваха Анабел, най-сладкото от които беше, че си пъхваше нокътя на палеца под мъничките си красиви бели предни зъби, което означаваше, че блъфира. Блъфираше често и не добре, макар че понякога вадеше силни ръце, а от време на време изглеждаше почти толкова добра играчка, колкото и кокетка.

Скоро разбрах кога да не наддавам срещу нея: когато придобиеше изражение на казвам-ви-такава-малка-глупачка-като-мен-нищо-не-разбира-от-тези-карти и започваше да се кикоти като момиченце, значи имаше абсолютно сигурна много силна ръка.

И от други неща имаше какво да се научи. Като начина, по който държаха чиповете си: Анабел държеше своите старателно подредени. Ангела беше немарлив, чиповете му лежаха разпилени пред него, като че ли някой ги бе разсипал там. Краварят не можеше да спре да си играе със своите, особено когато играеше една от онези ръце, които горе-долу стават и аматьорите не са достатъчно умни, за да се откажат от тях.

След час и половина не бях спечелил нито една ръка. Хвърлих са картите — Ангела отново бе спечелил — и станах.

Ангела се ухили.

— Стига ти толкова, а?

— Отивам до тоалетната. Ще ми запазите ли стола?

На връщане оттам спрях за чаша вода. Като се облегнах на бара, видях през прозорците как тъмнината нежно обгръщаше Кристъл Ривър. Неколцина граждани крачеха по дървените тротоари, фенерджията здравата се трудеше, коли със запалени светлини бавно се плъзгаха покрай казиното.

Обратно на работа.

При вида на моята чаша Анабел надигна красивите си вежди.

— По-скоро ми приличаш на човек, който пие бърбън и сода.

Седнах и се усмихнах.

— Моят Татко казваше: „Синко, никога не докосвай твърд алкохол или тежка работа“. Добър съвет, универсален.

Ангела ми хвърли най-гадния си поглед и това, което последва, си беше доста гадно:

— Мисля, че чух повече от достатъчно за тоя твой „Татко“.

— Ти май не се радваш много-много да ме видиш — казах аз — като се има предвид, че аз съм човекът, който те прави богаташ?

Това го накара да се ухили, показвайки жълтите си зъби, и забрави за моя Татко.

— Тогава да играем покер — каза той.

— Хайде — съгласих се.

След няколко раздавания хванах три шестици, играехме само аз и хлапакът с бомбето. Той свали картите си: две двойки — аса над дами.

— Е — казах аз, като се присегнах към чиповете, натрупани в центъра на масата, добър пот — може би все пак късметът е на моя страна.