Макс Колинс - Мавърик

Кристъл Палъс беше селско видение от въртящи се колела, тракащи зарове и долари, които минаваха от една ръка в друга. Бизнесът вървеше добре за това време на деня. Барманът бе постоянно зает. Клиентите, които варираха от скотовъдци до местни търговци, опитваха късмета си на рулетка, колелото на късмета привличаше други, а много седяха на маси и играеха фаро, ред дог и двайсет и едно.

Бях у дома си.

Но нито една от тези игри не бе моята игра. Като слизах надолу по стълбите, гледката на това провинциално казино ми напомни за времето, когато Татко ни подбра с Барт — бяхме не по-високи от катарамата на ръчно направения му колан, и ни заведе в казино Ел Пасо. Той махна с ръка с един всеобхващащ жест и гласът му бе строг и повелителен като на баптистки проповедник.

— Момчета — каза той, — огледайте добре. Това тук е известно като хазарт. Пазете се далеч от него. В игрите на случая като тези човек няма никакъв шанс.

Кимнах на Барт и той ми кимна.

Тогава Татко се усмихна и каза:

— Момчета… играйте само покер.

Само на една маса се играеше покер и казиното не участваше. Ето така обичах. Единственото правило на Татко, което постоянно нарушавах, бе: „Синко, никога не играй с непознати. Достатъчно неприятности си имаш с хората, които познаваш.“

Но човек, който играе покер така добре като мен, трябва непрекъснато да се мести, за да може да играе, а човек, който пътува толкова много, колкото мен, трябва да поема някои рискове, дори и да не обича да губи. И именно поради тази причина аз влизам в една игра на покер по същия начин, по който бях влязъл във ваната, — първо натопих палеца на крака си в горещата вода. Просто я изпробвах.

Така че преди да попитам за свободния стол, известно време наблюдавах. Преценявах играчите.

Трима от тях бяха типични простолюдни играчи — спечелят малко, загубят малко. Единият беше кравар, който често псуваше и после се извиняваше на човека до него, пастор, който казваше: „Благодаря ти, Исусе“, когато харесваше картите си. Другият държеше железарията и залагаше малко повече, но все пак твърде малко, за да има значение.

Другите трима играчи бяха по-интересни. Едно хлапе, което едва ли бе на възраст да бъде изобщо тук. Мършав изтърсак с млечно шоколадово бомбе и тъмно сако, в което се губеше. Изглеждаше така, все едно че ако пие питие със сламка, има опасност да падне в него.

Но револверът, който носеше в добре смазан кобур, професионално вързан за крака, показваше, че не трябва да се приема несериозно.

До него, чудо на чудесата, имаше красива жена. Или може би не красива, но наистина хубава, а за човек, който два дни се е скитал из пущинаците в компанията на муле, празник за очите. Беше облечена в елегантна сатенена рокля, синя като нощно небе, русата й коса бе вързана отзад с панделка, а на млечнобялата й шия блещукаше огърлица от черни мъниста. Носеше грим, но не тежкия грим на танцьорка.

Не играеше покер много добре, но във флиртуването бе истински виртуоз.

До нея седеше още един играч, когото те наричаха по незнайни причини Ангела. Брадат мъж, гледащ мрачно изпод широкополото си черно сомбреро — огромен, вонящ и отблъскващ. Той би накарал дори ловец на бизони, който току-що се е върнал от прерията, да си потърси друго място да седне.

Но хубавата дама изглежда нямаше нищо против — повечето играчи на покер, добри или лоши, не биха имали. Те обичат играта.

Ангела седеше и се мръщеше на картите си, които изглеждаха миниатюрни в огромните му лапи. След една седмица той и неговите приятелчета щяха да сложат примка на врата ми и да хвърлят в краката на коня ми торба, пълна с гърмящи змии. Но той не спомена нищо за това, а и аз някак забравих да го питам.

— Зает ли е столът? — питах аз.

— Сега вече е зает — каза дамата. Имаше южняшки акцент, чуруликащ като любовната песен на пойна птичка и фалшив като предизборните обещания на политик.

Аз дръпнах назад стола и й се усмихнах, тя също ми се усмихна, дори още по-мило.

— Казвам се Анабел Брансфърд.

Тя ми подаде ръка и аз я поех.

— Брет Мавърик, госпожо — казах аз. — От тексаските Мавърик.

Тя ме огледа, като спря поглед на вратовръзката и копринената риза.

— Да не сте случайно професионален картоиграч?

— Съвсем не случайно — казах аз, като седнах. — Напълно целенасочено.

Демонстрирах лъчезарната си усмивка на останалите играчи, като леко се надигах от стола си, за да направя нужните бързи и неофициални запознанства, придружени от ръкостискания, когато срещнах свирепата, бикоподобна физиономия на мъжа, наричан Ангела.