Макс Колинс - Мавърик

Като излизах от един прашен каньон, възседнал топуркащото си муле, се натъкнах на керван каруци, отправили се към обетованата земя. Кимнах на пионерите с тъмни шапки, огромни бради и мрачни лица — най-вероятно някакви религиозни хора, може би мормони — повдигнах шапка на облечените в басмени рокли дами, които се усмихнаха свенливо и извърнаха погледи. Отзад в една от каруците забелязах две момчета, десет-единайсет годишни, които играеха карти. Надеждата на новата генерация.

Местните жители сигурно смятаха Кристъл Ривър за елмаз, сгушен край брега на притока, чието име селцето бе заело. Всъщност, натовареният черен път с два дълбоки коловоза водеше към главна улица — покрита с речен пясък, за да се намали до минимум вдигането на прах — която разкриваше гранично градче, съвсем малко по-неприятно от повечето. Разбира се, имаше градска конюшня с плевня отгоре и ковачница отпред. Имаше и магазин на „Трапнълс“ и железария на „Хардгроувс“, подредени един до друг, които споделяха ярко боядисан дървен навес, хвърляш сянка над една дъсчена веранда, и аптека на „Хейс“ с огромни стъкленици пълни с разноцветни течности и избелели от слънцето хапчета на витрината.

Но най-вече притежаваше огромно количество дървени постройки, чиито натруфени фасади се хвалеха с повече барове и игрални домове от Уичита и Додж Сити взети заедно.

С други думи, селски град по мой вкус.

Бях дошъл в Кристъл Ривър, за да взема едни пари от банката — не с грабеж, разбира се. По стечение на обстоятелствата — един от онези приятни и редки обрати в живота на човек — местният банкер ми дължеше пари, макар и да имаше гадния навик да отлага издължаването. Мулето ми тъкмо си проправяше път по главната улица, когато един дилижанс слезе от подобния на шлеп ферибот и затрополи по улицата. Въпреки речния пясък доста прах се вдигна право в лицето ми.

Не че в момента имаше някакво значение. Бях покрит с повече мръсотия от прост кравар.

Дръпнах юздите и спрях мулето пред банката, където една бележка ме уведоми, че банката Кристъл Ривър ще бъде затворена до утре сутринта. Изсумтях, перспективата да загубя още време не ми бе много приятна.

Ако успеех да събера няколко дълга оттук до Сейнт Луис, единият от които бе на местния банкер, щях да вържа входната такса за Шампионата по покер на река Мисисипи. Нямаше нужда да търся другаде средства. Нямаше нужда да се изкушавам от игралните домове на Кристъл Ривър.

От друга страна, хазартът никога не ме е изкушавал. Едно от най-често срещаните погрешни мнения за мен и брат ми Барт е, че сме комарджии. Наричай ни така на свой риск: ние сме тексасци и лесно се обиждаме.

Ние сме, ще ти кажа какво, ние сме играчи на покер.

И както ни учеше нашият Татко: покерът ни най-малко не е хазарт.

Така че когато вързах мулето си за стълба пред Кристъл Палъс — сграда толкова величествена, че дори имаше втори етаж и табела, на която пишеше ДАВАМЕ СТАИ, — аз не се поддавах на изкушение, а се вслушвах във вътрешния глас на разума. Проправих си път до рецепцията и оплешивяващият чиновник, смръщил нос да задържи пенснето си, смръщи също така и лице при вида на един покрит с прах скитник, без съмнение — и неплатежоспособен.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър?

Посегнах към джоба на ризата си и извадих една-единствена сгъната на квадрат банкнота. Разгънах я и разкрих цялото й стодоларово великолепие.

— Стая — казах аз и бутнах банкнотата към него. — И гореща вана.

— Разбира се, сър!

Усмивката и промяната в поведението му бяха така внезапни и радикални, че не можах да не се ухиля. Поклатих глава и се записах в регистрационната книга, прибрах рестото и тогава — с торбата от седлото на рамо и карабина в ръка се отправих към стълбите.

— Момент, сър!

Погледнах назад. Той четеше името ми в книгата.

— Има телеграма за вас!

— Донеси я.

Той охотно приближи:

— Искате ли да ви я прочета?

— Не.

Въпреки това я прочете.

— В нея пише само: „Пази си гърба“. Няма подпис, знаете ли от кого е?

— Да.

— Заповядайте — каза той затворнически, подаде ми я и изприпка обратно до рецепцията.

Хвърлих един поглед на телеграмата, сгънах я и я прибрах в джоба, където преди това беше стодоларовата банкнота. После се качих горе.

А ако се чудите от кого е телеграмата, не си губете времето да чакате да ви кажа.

Това е последната ми карта.

След една гореща вана отново се почувствах човек. Когато на здрачаване заслизах по стълбите с черния си стетсън, облечен във фрак, с тясна вратовръзка, копринена жилетка в зелено и черно и най-красивата дантелена риза с жабо, която някога бе ушивал парижки шивач, сигурно съм бил видение от друг свят.