Макс Колинс: Мавърик

Тя сложи ръце на кръста си и ме погледна — очите й бяха ясни и големи, и сини, и заплашителни.

— Може би ще трябва да разкъсам роклята си и да викам за помощ. Струва ми се, че един непознат мъж в женски будоар е в неизгодна позиция за пазарлък.

Права бе.

— Знаеш ли — казах аз. — Защо просто не ми направиш една услуга и ще сме квит…

Аз свалих сакото си и го хвърлих на леглото.

— Ха, не така! — каза тя. — Не ти дължа чак толкова голяма услуга.

— Колкото и привлекателна да изглежда тази перспектива, нямам никакво намерение да спя с теб. Ами ако задремя? Господ знае с кои части на тялото ми ще решиш да избягаш.

— Тогава какво?

Аз посочих тъжната гледка, която представляваше покритата ми с прах риза.

— Ти си жена.

— Проницателно наблюдение — каза тя, като се чудеше какво общо има с моята риза.

— Ами ти трябва да знаеш как се чисти такова нещо. Очевидно аз не знам. Аз съм мъж.

— Забелязах вече — после тя скръсти ръце, вдигна кокетните си очи и отново включи на южняшкия изговор. — Ако не мога да го докосвам, поне мога да притискам копринената му риза до развълнуваните си гърди… и да мечтая.

— Добре, добре… ще го направиш ли?

— Разбира се. Дори само факта, че ме приравняваш със стара китайска перачка кара сърцето ми така силно да бие.

Аз разкопчавах ризата си.

— Добре. Само бъди много внимателна.

— Ще бъда така нежна, все едно е твоята собствена кожа.

— Точно от това се страхувам — подадох й я и облякох сакото си. — Искаш ли да изляза през прозореца или…

Тя открехна вратата.

— Чисто е. Няма опасност за репутацията ми. А също и за твоята.

Тъкмо тръгвах, когато тя пусна още един южняшки изстрел:

— Лека нощ… Бърт.

— Казвам се Брет… много добре знаеш!

Тя затвори вратата.

Постоях няколко мига и размислих. После ръката литна към джоба на сакото ми и усети успокоителната издатина на портфейла ми. Печалбата ми от покера бе в мен, но тя все пак бе успяла да свали ризата от гърба ми.

На следващата сутрин се разходих по главната улица, в настроение великолепно като слънчевия ден. Играта миналата вечер ме би приближила доста до входната такса на шампионата, пък и, разбира се, да не забравяме Анабел Брансфърд.

Запознанството ми с тази красива крадлива дама бе ценна добавка към дългия списък от врагове, приятели и приятелски настроени врагове, който притежавах. Предполагах, че мисис Брансфърд отново ще се появи на пътя ми. Това бе нещо, за което си заслужаваше да копнееш и да проклинаш.

Закусих добре с бифтек в хотела, купих си билет за обедния дилижанс и продадох мулето си за петнайсет долара в градската конюшня. Бях отпочинал, току-що изкъпан гладко избръснат и готов за пътуване. Бях се облякъл подходящо — черна риза, нов Ливайс и широкопол стетсън, който хвърляше сянка над очите ми.

Оставаше ми да се отбия на още едно място — банката, която в крайна сметка беше причината за идването ми в този отвратителен град, известен като Кристъл Ривър.

Банката „Кристъл Ривър“ беше скромно едноетажно учреждение. Отвън бяха вързани няколко коня, няколко клиенти стояха вътре пред касата. Приятно и спокойно. Изглежда банката нямаше охрана. Чиновник, който бе може би един ден по-стар от Метусела, ме погледна над очилата си с телени рамки, когато запитах къде мога да намеря президента на банката. Той посочи една врата в дъното.

Положих нежно ръка върху колта 44 калибър на колана ми, когато приближих вратата с матово стъкло, на която със златни букви пишеше: МАТЮ УИКЪР ПРЕЗИДЕНТ. Огледах се бързо, извадих колта и се втурнах в офиса.

Уикър стоеше близо до вратата и ровеше в една картотека, която бе измъкнал от близкия шкаф. Той бе достопочтено изглеждащ мъж на средна възраст с добре поддържани мустаци, облечен в двуреден костюм, широка вратовръзка и игла със скъпоценен камък.

Вдигна глава от картотеката и ме погледна с изплашените, изумени очи на изненадана кошута.

Затворих вратата зад себе си, но продължих да държа пистолета насочен към него.

Уикър върна несръчно картотеката в шкафа, след това бавно вдигна ръце, те трепереха. Гласът му бе патетичен, като на героиня от мелодрама:

— О не, моля ви не ме убивайте, вие злодей ужасен, имайте милост над това беззащитно цвете!

— Играеш грешна роля — казах аз. — Ти си човекът с мустаците, който се разпорежда тук.

Вратата рязко се отвори и старият чиновник подаде глава, очите му се ококориха зад телените очила. Той видя пистолета и изфъфли: