Макс Колинс - Мавърик

Анабел Брансфърд.

Пазеше се от слънцето с малко изящно чадърче, изглеждаше като слязла от страниците на модно списание в изрядно ушития си пътнически костюм с цвят на доларова банкнота. Как ми се искаше да й го изпера.

Качих се по подвижното мостче на палубата на малкия ферибот и се присъединих към мисис Брансфърд, която стоеше близо до дилижанса. Тя не особено успешно се опита да скрие усмивката си, когато ме видя на какво приличам в риза, по мярка на десет годишно момченце.

— Нарочно си го направила! — казах аз, като посочих към гръдния си кош, под чийто напор копчетата щяха да се пръснат, а не защото се гордеех с външния си вид.

— Познай — каза тя.

— Това е щастливата ми риза!

— Вече не е. Мога ли да ти препоръчам нещо?

— Какво?

— Следващия път си пери дрехите сам — тя се усмихна самодоволно, завъртя чадърчето си и ми обърна гръб.

Хванах я за ръката и я извърнах към мен. Хванах я за рамото и забих свиреп поглед в големите й сини очи с дълги клепачи, които се опитваха да гледат отегчено.

— Бельото ми е от Ню Йорк — казах й аз.

— Колко вълнуващо.

— Къде по дяволите смяташ, че е ушита тази риза?

— В Лилипутия?

— В Париж, Франция, госпожо! Такива ризи не се продават във всеки магазин.

— Освен ако не е за детски дрехи.

Тя се измъкна от ръцете ми, аз се опитах да я хвана и тя силно ме изрита в пищяла. Аз се превих на две и завих от болка, тогава един дълбок, властен, много мъжествен глас прогърмя зад мен.

— Махни си ръцете от прекрасната дама!

Което бе забележително глупаво изказване, като се има предвид, че в този момент ръцете ми не бяха близо до прекрасната дама, а бяха около пищяла ми, докато подскачах насам-натам на един крак като ранен заек.

Когато най-накрая застанах на два крака върху земята, разгледах добре лицето, което бе направило тази идиотска забележка, и да ви кажа честно, то представляваше внушителна, величествена гледка.

Висок, кокалест, широкоплещест, и с изпито лице, той се взираше в мен с пронизващи, леко мънистени кафяви очи изпод черно бомбе. Тъмна, тук-там посребрена коса, добре поддържани мустаци в стила на Уайът Ърп и Бат Мастърсън и — както тези легендарни блюстители на закона — бе нещо като напето конте, перчейки се с костюма си на райета и червена широка вратовръзка.

Градски позьор или не, той носеше пистолета си вързан за бедрото с кожен ремък, като истински стрелец, и около него витаеше толкова силно духът на Дивия запад, че би влязъл моментално в работа на някой от драскачите на евтини романи, живеещи на изток като Нед Бънтлайн.

Той свали бомбето си и се поклони леко на Анабел:

— Ако този млад грубиян по някакъв начин ви безпокои, надявам се, ще ми разрешите да се намеся.

Анабел завъртя чадърчето си и пусна кокетния си поглед, да не говорим за превзетия южняшки акцент.

— Понякога, когато най-малко очакваш, се появява герой.

— Ваш покорен слуга, мадам — каза той, очевидно смутен.

И аз бих се смутил, ако кажа нещо като „Ваш покорен слуга“.

Тя се наведе към него и ако миглите й бяха запърхали само йота повече, заклевам се, че щеше да се вдигне над земята и да отлети.

— Но това е самата истина… Мистър… Мистър…?

— Кошър, мадам. Зейн Кошър. Но ще съм ви задължен, ако ме наричате просто „Кош“. Така ме наричат приятелите ми и на мен ми харесва.

— Кош — промърморих аз. Това не е име. В това се берат ябълки.

Сега красивата южнячка стана свенлива и избягваше погледа му.

— О, мистър Кошър… Кош. Сигурна съм, че вие сте истински джентълмен.

И тя му протегна ръка, а старият глупак я целуна.

Вижте, нямам намерение да съм неучтив, наричайки този нежелан натрапник „стар глупак“, но колкото и внушително да изглеждаше, според мен не бе помирисвал жена, откакто Грант беше президент.

Анабел махна с облечената си в ръкавица ръка към мен, презрителен жест, с който ме представи:

— А този глупав на вид младеж се казва Бърт Мавърик.

— Брет — поправих я аз.

Така или иначе, Кошър не ми обърна никакво внимание. Не ми подаде ръка, нито пък аз на него.

— А аз съм Анабел Брансфърд — каза тя. — Ще пътувам с този дилижанс.

Усмивката под мустаците бе болезнено свенлива.

— За мое голямо удоволствие, аз също ще пътувам с него.

Те се гледаха един друг като влюбени крави.

— И аз ще пътувам с този дилижанс — отбелязах аз, в случай, че някой се интересува.

Очевидно никой не се интересуваше. Това пътуване щеше да е дяволски забавно.