Макс Колинс - Мавърик

— Жалко — каза Кош.

— Какво му е жалкото? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Един хубав як мъж като теб не бива да си прахосва живота в ролята на самомнителен комарджия.

— Не съм самомнителен — казах аз, оплесках розетката и трябваше да използвам и двете си ръце, за да не се разхвърчи тестето — и никога не играя комар.

— Бърт твърди, че покерът не е хазарт — каза тя и глупаво се засмя.

Кош й се усмихна топло, а след това ме погледна строго и неодобрително:

— Какво е тогава, ако не е хазарт?

— Покерът, това са хората — казах аз.

Това бе ново за Анабел. Тя отмести очи от героичния си спасител и ме погледна, разбъркването с една ръка отново течеше гладко.

— Хората? — попита тя, опитвайки се да прозвучи саркастично, в тона й обаче имаше повече любопитство.

Аз се ухилих.

— Както Татко обичаше да казва… „Ако познаваш покера, познаваш хората. А ако познаваш хората, целият свят стои пред теб като на длан.“

Кошър продължи да гледа неодобрително, но се появи и нюанс на жал.

— Както казваше моят покоен баща, той бе пастор, „Крушата не пада по-далеч то дървото.“

— Съветвам ви да не обиждате Татко ми, защото може аз да се ядосам — предупредих го аз.

Той помисли малко, но не отговори.

Анабел навлече на лицето си изражение на ранен гълъб, а клепачите й запърхаха като крилцата на колибри.

— Надявам се, не сте твърде строг към хазартните игри, Кош… Аз самата от време на време си позволявам малко да поиграя.

— Не бих казал с ръка на сърцето, че одобрявам жени да играят хазарт — каза Кошър.

Аз се изсмях отривисто.

— Това е първото нещо, изречено от вас, с което моят Татко би се съгласил.

Кошър ми хвърли зъл поглед, после се обърна към Анабел и на лицето му отново разцъфна усмивка.

— Обаче в моя занаят човек не може да бъде пълен невежа в хазартните игри.

Красавицата се заинтересува.

— Чудя се какъв може да бъде този занаят, сър?

— Законът — каза той.

Отговори тихо, с достойнство и, разбира се, скромно.

— Шериф Зейн Кошър — промълви Анабел почти безгласно, очите й се свиха, като върза нещата. — Господи, струва ми се, че съм чувала за вас!

Изпод мустаците свенливо надзърна полуусмивка.

— Възможно е, мадам.

— Абсолютно съм сигурна, че вие сте най-добрият — каза тя и от гласа й струеше както сладко южняшко очарование, така и страхопочитание. Лицето й вероятно бе също толкова благоговейно, но аз не го виждах — бях затворил очи, за да не виждам тази глупост и за да се концентрирам по-добре върху размесването на Мавърик.

— Не съм аз този, който може да каже това — отговори той смирено.

— Знаете ли — казах аз, без да отварям очи. — Не мога точно да установя акцента ви, мисис Брансфърд.

— Не ставайте смешен, сър — каза Кош почти грубо. — Това е южен акцент. Подобни проникновени наблюдения отличават блюстителите на закона от хлапаците.

— Това, което имах предвид — казах аз и отворих очи, за да видя гримасата, която знаех, че е изкривила красивото лице — е точно от коя част на южните щати сте?

Усмивката й бе толкова лъчезарна, колкото и фалшива.

— Бил ли е някой от вас, джентълмени, в Моубайл?

— Не мисля, че съм бил някога там, мадам — каза Кош.

— Поне не си спомням — казах аз.

Тя кимна.

— Ами аз съм от Моубайл.

— Моубайл? — казах аз. — Мислех, че казахте Моулайн.

— Това е в Илинойс — каза ми Кош сприхаво. — Това изобщо не е на Юг.

Тя вирна глава, така че аз да мога да видя, че се мръщи, а Кош не.

— Ама че съм глупак — казах аз. — Вие сте имали предвид Моубайл, Алабама. Ами аз съм бил там много пъти.

— Светът е малък — подхвърли Кош.

Аз се ухилих и поклатих глава.

— Сигурен съм, че имаме много общи познати, мисис Брансфърд. Например, познавате ли… ух. Извинете ме. Дамите винаги са първи… започнете вие.

Внезапно Анабел зарови рамо в здравото рамо на Кошър. Развълнуваният й глас подсказваше, че още малко и ще се разплаче.

— Толкова дълго се опитвах да забравя това ужасно място…

Той я галеше по гърба и й говореше, да, няма грешка.

— Хайде, хайде, детето ми…

Тя вдигна поглед към него и трябваше да призная — наистина бе проляла няколко сълзи и красивата й малка брадичка се бе набръчкала.

Браво.

— В този порочен град преживях такава отвратителна лична трагедия. Моля ви, джентълмени, да дадете на една дама правото да не говори повече за това…

— Нито дума повече няма да бъде изречена — заяви Кош.

Аз бях изровил от джоба си носна кърпа и бършех очи.