Макс Колинс - Мавърик

Яздейки рамо до рамо с Джоузеф, започнах да се хиля.

Джоузеф каза на перфектен английски, на който го бяха научили мисионерите:

— За какво бе всичко това?

— Нищо особено — отговорих аз. — Но едно ще ти кажа — сега мога да умра щастлив.

Тогава обърнах коня си към кервана каруци, дръпнах юздите, Оли се вдигна на задните си крака и на фона на синьото небе аз махнах героично на своите сънародници.

Малко неща във факоуайското село подсказваха, че вождът му — който бе приел името Джоузеф дори сред своето племе — е отлично запознат с начина на живот на белите. Набезите на Джоузеф в джунглата на цивилизацията обикновено бяха доходоносни, със случайни изключения — като хилядата долара, които бе изгубил от мен в Сан Франциско.

Но знаех със сигурност, че той и Джим Бъкли Контето заедно са продали на разни градски ахмаци индианска земя два пъти колкото територията на щата Таксас.

Но печалбите от тези изкусни контраатаки срещу белите не бяха покварили културата на тази малка общност, поне не много.

Конусовидните типита от лосова кожа, разпръснати по брега на реката, бяха същите, каквото са били преди да дойде Големият Бял Баща, макар че към памтивековния обичай да се поддържа огън в центъра на типитата, бяха добавени метални съдове. Тук-там сред жителите на селото — мъже в кожени ризи, панталони и мокасини, жени в роклите си от еленова кожа и шарени навуща от телешка кожа, вързани до колената — бомбе или чифт купени мокасини напомняха за влиянието на белите търговци. Освен това сред играчките, с които се забавляваха факоуайските деца, можеше да се срещне топка, пумпал или нещо друго.

По-ексцентричен пример за нахлуването на цивилизацията на белите бе последната „играчка“ на Джоузеф, свръхмодерна версия на велосипед, с педали от двете страни и еднакви по размер метални колела, които бяха заменили дървените си предшественици.

Аз изпробвах модерната машинария и въпреки педалите Джоузеф вървеше до мен и ми помагаше да пазя равновесие. Слънцето бе високо и топло, но не неприятно горещо. Спрях, за да се насладя на гледката на факоуайското село, слънчевите лъчи блещукаха в реката.

— Красиво е тук — казах аз.

— Прекалено красиво — каза Джоузеф, като продължи да ме крепи.

Между другото, говорехме на английски.

— Как може едно място да е прекалено красиво? — попитах аз.

— Както казваше старият ми баща, великият вожд на факоуай: „Вземи си грозна жена, синко, за да отблъснеш конкуренцията“.

— Съвет достоен за моя Татко — казах аз, като схванах какво искаше да ми внуши.

Но лекцията на Джоузеф тъкмо бе започнала.

— Следващият път, когато твоят народ ни изгони от земята ни, ще намеря някое хубаво място сред блата, където най-накрая ще ни оставите на мира. Ще търсите тук и няма да ни намерите, ще ни търсите навсякъде и няма да ни намерите, ние ще сме неуловими като вятъра. Белият нашественик ще вдигне юмрук към небето и ще го размаха ядосано. Той ще погледне към облаците и ще извика:

— Къде е факоуай? Къде са факоуай?

— Колко често и аз съм си задавал същия въпрос — казах аз.

Ритмично-мелодично глухо бумтене привлече вниманието ми. Долу край реката няколко воини седяха с кръстосани крака и удряха по изпънатите бизонски кожи на ритуално украсените бойни барабани.

Разсеях се за миг и почти загубих равновесие, но Джоузеф ме задържа.

— Тези „зверове“ понякога са коварни — каза той. — Казват, че щели да заменят конете, обаче аз се съмнявам.

— Е, поне миришат по-добре от коне, а и не трябва да внимаваш да не те ритнат.

— Да — съгласи се той. — Не ядат, но от друга страна не се размножават.

— Това не е природно създание — казах аз, като слязох от велосипеда и го отстъпих на Джоузеф. — Това е търговски продукт.

Джоузеф кимна важно, забута колелото и го облегна на земята близо до типито си, което естествено бе най-голямото в селото. През полуотворения вход на шатрата успях да зърна невероятните животински кожи, покриващи пръстения под, и разкошните корони от пера, красящи стените.

Барабаните продължиха отмерения еклив ритъм.

— Това пък защо е? — попитах го аз.

— Реколтата беше лоша. Правителственият агент от Бюрото по индианските въпроси ми каза за някакъв руски граф, който пътувал насам-натам и искал да види истинския запад… нали разбираш „каубои и диви индианци“.

— Аха — казах аз — и ти можеш да изпълниш половината от мечтата на графа.