Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— Не, толкова далече с никого няма да говоря — побърза да каже проповедникът Клъф.

— А сега — най-сетне рече Стенли и отвори вратата — да се връщам в канцеларията. Може някой да е дошъл за стая, а мен такива не ми се изпускат, да си дават парите по другите мотели. В тая работа е важен всеки долар. По шосето има толкова много мотели, че всяка нощ от годината борбата се води на живот и смърт. — Стенли излезе, притвори вратата и миг след това широко я отвори. — Знаех си, отче Клъф, имаше нещо много важно да ти казвам. Ако ти се приказва и няма с кого, намини към канцеларията. Не се стеснявай, зная колко скучно може да ти стане, като киснеш в стаята сам. Та… като ти доскучае, прескочи при мене. Там съм до полунощ.

Когато най-сетне вратата се затвори и проповедникът Клъф се увери, че Стенли Причърд си е отишъл, той седна на леглото. Погледна си часовника, после блестящия нов телефон върху масичката до леглото. Още не решил какво най-много му се иска, той се сети за разказа на Стенли Причърд — мъжа и жената, които се отбили в мотела предишната нощ. По-добре изобщо да не беше му разправял това.

Изправи се, нервно прекоси стаята няколко пъти и в този миг от съседната стая долетя женски смях. Той спря и внимателно се ослуша. И колкото по-дълго слушаше безгрижния смях, толкова по-неспокоен ставаше. Опита се да си я представи как изглежда и какво върши, но в това време смехът премина в момичешко кикотене. Разтреперан, спря пред леглото и го погледна. След миг се хвърли напред, просна се върху него и посегна за една от възглавниците. Затвори очи, зарови лице в нея и я блъсна с все сила.

След малко, още по-смутен отпреди, се надигна и отново погледна часовника. Наближаваше осем.

— Ще се обадя — рече той гласно. В началото се боеше от желанието си, но сега, като чу гласа си, куражът му се върна. Застана откъм широката страна на леглото, взе телефонния указател и запрелиства страниците. — Зная какво върша ще го извърша!

Когато пое слушалката и завъртя намерения в указателя номер, ръцете му трепереха. От другата страна няколко пъти иззвъня и най-после, сякаш седнала до него, той чу гласа на Бети Уудръф. Знаеше какво точно иска да каже, но езикът му пресъхна и се втвърди, помъчи се да говори, но се уплаши, че ако не продума веднага, тя може да затвори телефона.

— Мис Уудръф … Бети … Мис Уудръф — едва изрече той отпаднал.

Сега гласът й прозвуча като от хиляди мили — питаше кой се обажда.

— Аз съм, Том — невинно каза той, като се стараеше да говори със самоуверен тон. — Аз съм, аз съм Том, тъй се наричам. И ви позвъних, защото… защото искам да ви видя … и то веднага!

Треперенето на ръцете му изведнъж обхвана и раменете — тя го бе попитала за цялото му име! Единственото презиме, което му идваше на ум, бе неговото собствено, а знаеше, че разбере ли кой всъщност се обажда, тя никога не би дошла в мотела.

— Наричам се Том, това съм аз — Том — отчаяно рече той. — Всички ме познават. И вие ме знаете Том!

Тя не отговори. Той стана от леглото и се изправи до масичката, а тялото му цяло се тресеше. Усети потта, която избива по челото, под ризата. Изтри чело с ръка. И въпреки отчаянието, стана му ясно, че ни кога не би си позволил да изрече лъжа.

— Казвам ви истината, трябва да ми повярвате! Аз съм в номер 24, мотел „Приятни часове“, на щатското шосе… всеки знае къде е… Мис Уудръф… Бети, аз съм, Том! Позвъних, защото …

Последва продължително мълчание, той напрегнато чакаше думите й. Вълнението пулсираше в цялата му снага, от горе до долу. И внезапно разбра, че тя няма да проговори, защото вече не се намира в другия край на жицата.

Изтощен и разтреперан, той рухна на леглото, но смогна да постави слушалката на мястото й, без да я изпусне. Седна задъхан и се загледа в телефона.

— Не излъгах — рече си той на глас, — казах самата истина. Нито една дума не съм излъгал. Никой не може да ме обвини. В лъжа не съм виновен. Не съм излъгал.

После отново стана и се заразхожда с неспокойна крачка от едната стена до другата. Тъй като нямаше как да разбере дали тя ще дойде в стаята му, не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява, че скоро ще я види. А какво щеше да прави, ако не дойде, не знаеше.

Седнал зад масата си в мотелската канцелария, Стенли Причърд четеше следобедния вестник, когато в алеята кривна лъскав синьобял автомобил и без да намалява, продължи към дъното на двора. Не представляваше кой знае каква необикновена комбинация от цветове — такива коли той бе виждал всяка нощ.