Питър Бийгъл - Последният еднорог

Принц Лир сериозно ѝ кимна, ала първите му думи бяха към лейди Амалтея.

— А ти щеше да тръгнеш без мен — каза той. — Изобщо не си слушала.

И тя му отговори, след като не бе продумвала на Моли или магьосника. С нисък, ясен глас рече:

— Щях да се върна. Не знам защо съм тук или коя съм. Но щях да се върна.

— Не — каза принцът. — Никога нямаше да се върнеш.

Преди да успее да продължи, Моли се намеси — за своя изненада — виквайки:

— Оставете това! Къде е Шмендрик?

Двамата непознати я изгледаха с учтиво учудване, че някой друг на света е в състояние да говори, и тя потръпна от глава до пети.

— Къде е? — повтори. — Ще се върна сама, ако вие не щете.

И отново се обърна.

Той излезе от мъглата, привел глава, сякаш се бореше със силен вятър. Притискаше слепоочието си с длан и когато я махна, кръвта бавно потече надолу.

— Всичко е наред — каза той, когато видя, че кръвта капе върху ръцете на Моли Гру. — Всичко е наред, не е дълбока. Не успях да премина, докато не се случи.

Той се поклони немощно на принц Лир.

— Точно за теб си мислех, че ме превари в тъмното — каза. — Как мина през часовника толкова лесно? Черепът каза, че не знаеш пътя.

Принцът изглеждаше объркан.

— Какъв път? — попита той. — Какво трябваше да зная? Видях къде отиде тя и я последвах.

Внезапният смях на Шмендрик се отърка отривисто в грапавите стени, които доплуваха около тях, когато очите им привикнаха с новия мрак.

— Разбира се — каза той. — За някои неща точният час идва от само себе си.

Отново се разсмя, клатейки глава, и кръвта пръсна. Моли откъсна парче от роклята си.

— Ония клети старци — продължи магьосникът. — Те не искаха да ме наранят, а аз нямаше да ги ударя, дори и да можех. Въртяхме се, като си се извинявахме, Хагард крещеше, а аз се блъсках ли, блъсках в часовника. Знаех, че не е истински, но го усещах като истински и се тревожех за това. После Хагард замахна с меча си и ме уцели.

Той затвори очи, докато Моли превързваше главата му.

— Хагард — рече. — Започвах да го харесвам. И още го харесвам. Изглеждаше толкова уплашен.

Неясните, далечни гласове на краля и стражите му сякаш се засилваха.

— Не разбирам — каза принц Лир. — Защо бе уплашен — баща ми? Какво е…?

Но точно тогава от далечната страна на часовника се разнесе бездумен тържествуващ крясък и началото на мощен трясък. Блещукащата мъгла незабавно изчезна и върху всички се срути черна тишина.

— Хагард е разбил часовника — проговори Шмендрик. — Вече няма път назад, или навън, освен пътя на Бика.

Около тях започна да се надига бавен, плътен вятър.

Проходът бе достатъчно широк, за да крачат рамо до рамо, но те тръгнаха един след друг. Лейди Амалтея сама избра да върви най-отпред. Принц Лир, Шмендрик и Моли Гру я следваха и косите ѝ бяха единственият им светлик в тъмното, но пред самата нея цареше мрак. Въпреки това тя стъпваше толкова уверено, сякаш вече бе минавала оттук.

Така и не разбраха къде в действителност се намират. Студеният вятър изглеждаше истински, също като студената смрад, която се носеше с него, а тъмата ги пропускаше да минат много по-неохотно от часовника. Самата пътека бе дотолкова реална, че натъртваше ходилата и на места я задръстваха истински камъни и пръст, отронили се от стените на пещерата. Но посоката ѝ следваше невъзможните серпентини на съня, стръмна и крива, виеща се около себе си; ту се гмурваше почти отвесно, ту сякаш се издигаше леко; ту се разплиташе навън и надолу, ту лъкатушеше назад, за да ги върне, може би, под голямата зала, в която крал Хагард навярно още беснееше над съборен часовник и строшен череп.

„Дело на вещица, без съмнение — помисли си Шмендрик, — а нищо, създадено от вещица, не е истинско, в края на краищата.“ После добави: „Това обаче трябва да е краят. Всичко ще се окаже достатъчно истинско, ако това не е краят.“

Докато се препъваха напред, той набързо разказа приключенията им на принц Лир, като започна със собствената си странна история и още по-странна прокоба, описа гибелта на Среднощния карнавал и бягството си с еднорогата и продължи със срещата им с Моли Гру, пътуването до Хагсгейт и разказа на Дрин за двойното проклятие над града и замъка. Тук спря, понеже по-нататък следваше нощта на Червения бик: нощ, завършила, за добро или зло, с магия — и с гола девойка, която се мяташе в тялото си като крава в плаващи пясъци. Надяваше се, че принцът ще е по-любопитен да научи за героичното си раждане, отколкото за произхода на лейди Амалтея.