Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Да — отговори Шмендрик. — Мисля, че да.

Червеният бик отново издаде любопитния си звук и черепът изтрака върху колоната.

— Не — рече Шмендрик. — Не знам. Няма ли друг път?

— Как може да има? — Моли чу стъпки; после нищо; после тихия, предпазлив прилив и отлив на дишане. Не можеше да определи откъде идва. Шмендрик се обърна към нея и лицето му изглеждаше осаждено отвътре, като стъклото на газена лампа, от страх и объркване. Имаше и светлина, но тя се клатеше като газена лампа сред буря.

— Мисля, че ми стана ясно — каза той, — но съм сигурен, че не е. Ще опитам.

— Аз още си мисля, че е истински часовник — рече Моли. — Това обаче не пречи. Мога да мина през истински часовник.

Каза го отчасти за да го успокои, ала вътре в тялото ѝ нещо заискри, когато осъзна, че думите ѝ са истина.

— Знам къде трябва да отидем — добави, — а то си е същото като да знаеш часа.

Черепът я прекъсна.

— Към сделката ще добавя един съвет, понеже виното беше толкова хубаво.

Шмендрик придоби виновен вид.

— Строшете ме — каза черепът. — Просто ме бутнете на земята и ме оставете да се счупя. Не питайте защо, просто го направете.

Той говореше много бързо, почти шепнешком.

— Какво? Защо? — възкликнаха в един глас Шмендрик и Моли.

Черепът повтори молбата си.

— Какво приказваш? — запита Шмендрик. — Защо, за бога, трябва да те трошим?

— Направете го! — настоя черепът. — Направете го!

Дишането се приближаваше от всички посоки, макар и само на един чифт крака.

— Не — каза Шмендрик. — Ти си луд.

Той се обърна и за втори път тръгна към изпития, мрачен часовник. Моли хвана студената ръка на лейди Амалтея и го последва, дърпайки бялата девойка като хвърчило.

— Тъй да бъде — тъжно отрони черепът. — Предупредих ви.

В следващия миг закрещя с ужасен глас, като градушка върху желязо:

— Помощ, кралю! Стражи, към мен! Тук има крадци, бандити, хайдуци, похитители, обирджии, убийци, клеветници, плагиати! Крал Хагард! Хо, крал Хагард!

Сега над главите им и навсякъде наоколо задрънчаха брони и се чуха хриптящите викове на тичащите стражници. Не пламнаха факли, защото в замъка не можеше да се пали светлина освен по заповед на самия крал, а Хагард още мълчеше. Тримата крадци стояха сразени и разкрити, безпомощно зяпнали черепа.

— Съжалявам — каза той. — Такъв съм си, предател. Но поне се опитах…

В този миг липсващите му очи видяха лейди Амалтея и се разшириха и заблестяха, макар това да бе невъзможно.

— О, не — промълви той. — Не, ти не. Може да съм вероломен, но не съм толкова вероломен.

— Бягайте — рече Шмендрик, както го бе рекъл много отдавна на дивата морскобяла легенда, която тъкмо беше освободил. Хукнаха през голямата зала, докато стражниците шумно се препъваха в мрака, а черепът крещеше:

— Еднорог! Еднорог! Хагард, Хагард, ето я, отива към Червения бик! Часовникът, Хагард — къде си? Еднорог! Еднорог!

После гласът на краля прошумоля свирепо изпод глъчта:

— Глупак, предател, ти си ѝ казал!

Бързите му потайни стъпки изшумоляха наблизо и Шмендрик се приготви да се обърне и да се бие; ала се чу изсумтяване и пукот, и стъргане, а сетне отскачащото изхрущяване на стара кост върху стар камък. Магьосникът отново хукна.

Когато застанаха пред часовника, нямаха много време за колебание или мислене. Стражниците вече трополяха в залата и нозете им я изпълваха с бумтящ екот, а крал Хагард съскаше и ги проклинаше да побързат. Лейди Амалтея не се поколеба и за миг. Тя влезе в часовника и изчезна, както луната минава зад облаците — скрита от тях, но не сред тях, на хиляди мили сама.

„Сякаш е дриада — помисли си обезумяло Моли, — а времето е дървото ѝ.“

През мътното, осеяно с точици стъкло тя виждаше топузите и махалото, и разядените звънци, люлеещи се и пламтящи. Отзад нямаше врата, през която да излезе лейди Амалтея. Там бе само ръждивата алея на механизмите, която отвеждаше погледа ѝ надалеч всред дъжд. Топузите се клатеха като водорасли.

— Спрете ги! — викаше крал Хагард. — Разбийте часовника!

Моли заобръща глава, за да каже на Шмендрик, че май знае какво е имал пред вид черепът; ала магьосникът бе изчезнал, заедно с голямата зала на крал Хагард. Нямаше го и часовникът, а тя стоеше край лейди Амалтея насред студено място.

Гласът на краля я стигна от много далеч; тя не толкова го чу, колкото си го спомни. Продължи да обръща главата си и се оказа лице в лице с принц Лир. Зад него се спускаше ярка мъгла, която потръпваше като страните на риба и въобще не приличаше на ръждясал часовник. Шмендрик не се виждаше никъде.