Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Тя бе малко момиченце, босо, гологлаво, с тъмни, ококорени очи. Затича се към високите треви и се овъргаля със звучен смях сред зелените стръкове и листа. Росата я окъпа, а слънцето, светло и усмихнато, позлати буйните й коси. Пред очите й блесна нещо ярко и жълто. Тя се наведе и го вдигна. Бе намерила венец, обсипан с жълти дребни цветчета. Огледа го с възхищение и внимателно го намести на главата си. Тогава се случи нещо невероятно. Гората около нея се преобрази. Беше си същата, но пълна с нови и нови същества, никому непознати. Видя дребни джуджета, крачещи в стройна редица. Из въздуха се гонеха крилати, ефирно искрящи феи, а един бял еднорог притича между дърветата. Изумително! Дори й се стори, че иззад близкия храст предпазливо я наблюдава мъничък зелен дракон с черни, лъскави очи.

— Не може да бъде — ахна тя и в този момент усети, как някой подръпва полата й.

Огледа се и видя едно джудже. Беше луничаво, с руси коси, зелени дрехи и заострени ушички.

— Върни ми венеца — каза троснато то.

— Но аз виждам толкова нови неща, като съм с него. Остави ми го, моля те — примоли се момичето, — нека го понося още малко и ще ти го върна.

Джуджето я погледна начумерено:

— Аз съм духът на еньовчето, от него изплетох този венец. И ако остане още малко на главата ти, ще се превърнеш във вейница.

— Какво е вейница? — попита момичето.

— Ще общуваш с духовете на билките.

— Но това е чудесно — зарадва се тя. — Тогава нека се превърна във вейница.

— Ако това е желанието ти, добре — отговори джуджето и си тръгна.

— Хей, почакай — извика тя след него, — къде тръгна?

Но джуджето не се обърна повече. Навлезе сред дърветата и изчезна. А тя продължи да се оглежда наоколо, открила един цял нов свят.

Над нагънатите Карпонили, извисили върхове в необятните небеса, тегнеше тишина. Слънцето ярко печеше и къпеше в светлината си околния свят. Но нито птичка пееше, нито ветрец подухваше сред клоните на вековните дървета. Сякаш зла сила бе пропъдила всяка радост и всеки дъх на живот.

Сред тишината се разнесе писък на ужас, а от небето се спусна светъл силует, плясна за последен път с криле и се претърколи на земята. Красивото създание бе ранено и от тялото му струеше жълта кръв. С мъка се надигна и погледна към небето. Видя ги да летят с удивителна скорост. Сивите на тези, които я нападнаха. Те я наобиколиха от всички страни, пърхаха с шарените си криле, а очите им гледаха диво и кръвожадно. Вкопчваха се в лицето й, дращеха сияещата кожа и впиваха поглед в ясносините очи на асурата. Тя нямаше повече сили да се бори; безполовите замъглиха съзнанието й, а кръвта се стичаше на жълти струйки по угасналата й кожа.

Тогава сивите чуха в съзнанието си зова на майка си и се отдръпнаха от тялото на жертвата, което остана да лежи, отпуснато и посивяло, на студената земя. Два силуета закриха слънцето с огромните си крила и се спуснаха плавно над умиращия труп. Асурите, мъжка и женска, с лекота кацнаха до тялото и устните им оголиха бели и остри зъби. Жадно се нахвърлиха сияещите, късайки парчета от гаснещата плът. С последни сили жертвата им отвори ясносините си очи, в които просветна само безумие. След миг ги затвори завинаги.

Но сияещите не се заситиха с до кости оглозганото тяло на асурата. Издигнаха се и полетяха към Демонските чертози. Величествената каменна сграда беше пуста, препълнена единствено със скелетите на загиналите войници. Смърт сееха асурите, убиваха безмилостно. Красиви и страшни, светли и кръвожадни, те не оставяха живот след себе си. Месеци изминаха, откакто се родиха и поведоха войната за Майката. Ужас и страх посяха в Карпонили и дори тигърът тревожно оглеждаше небето всеки път, когато излизаше на лов. Могъщи оръжия притежаваха сияещите — първородните сиви, които с поглед омаломощаваха жертвите. Но краят на войната бе близо. След днешната битка само две двойки останаха да се бият за правото над последното — пето Дърво.

Безмер се извърна назад, да провери всичко ли е наред. Конниците го следваха в колона. Не се чувстваше добре без слуха си и постоянно въртеше глава насам-натам, за да компенсира липсата му. Очевидно и останалите войници имаха същия проблем, защото не спираха да се оглеждат на всички страни. Безмер се ориентираше лесно. Не се затрудни да намери пътя към манастира и лагера на Бакуриан, тъй като бяха изминали само два месеца, откакто със Салистар напуснаха мястото.