Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Някъде по обяд след дълъг преход се озоваха в местността, където бе лагерувала уголската войска. Гледката от погрома мрачно контрастираше на свежата буйна растителност. Шатрите отдавна бяха порутени и раздраните им платна тук-там се вееха на слабия ветрец. Грозно стърчаха копия, въргаляха се щитове, мечове, брадви, ножове… Парцаливи останки от дрехи, ботуши и войнишко снаряжение шаренееха в избуялата трева. И сред всичко това лежаха до бяло оглозганите скелети на хиляди войници и стотици коне. Над поляната се носеше жуженето на многобройни насекоми, примесено с успокояващия ромон на близката река. Но за глухите войници тишината като черно проклятие допълваше грозната картина на гибелта. Те продължиха мълчаливо по пътя си към манастира и никой от тях не извърна глава назад.

Безмер мислеше за асурите, които още не бе виждал с очите си. Салистар го предупреди, че са неземно красиви, но страшни и опасни. Съмнението отново загложди мислите му. Дали ще се справи със задачата и ще се измъкне ли жив от Карпонили?!

Пред очите му зейна дълбоката пропаст, преграждаща достъпа до манастира. Широкият път над нея белееше, осветен от жаркото слънце. Безмер отново се огледа и вдигна поглед към небето. От светлите създания нямаше и следа. Той скочи от коня си, останалите го последваха. В мълчание мъжете отведоха конете си сред дърветата, да се напасат със свежа трева и да починат сред тучните поляни. А те се върнаха и тръгнаха пеша по пътя над пропастта.

Безмер не знаеше на какво ще се натъкне в манастира, но едновременно го мъчеха нетърпение да приключи по-бързо с мисията си и страх да се срещне очи в очи с асурите. Пътят свърши и пред погледа му се разкриха нови скелети и боклуци. Той не се извърна към войниците зад себе си. Знаеше, че и те изпитват неувереност и страх, но ужасът от Салистар, или от това, в което се бе превърнал, бе много по-голям и ги караше да вървят напред.

Над него падна сянка и той вдигна поглед нагоре. От небето се спускаха две асури. Той ги посочи на войниците с ръка. Мъжете насочиха арбалетите си към двете светли създания и примижаха, заслепени от слънцето. Изчакваха създанията да навлязат в обсега на стрелите им. Но миг след това настана бъркотия. Сред тях изневиделица се появи стадо сиви. Много дребни в сравнение с мъжете, но диви и бързи, сивите се опитваха да докопат лицата на войниците. Вкопчваха се с острите си нокти в кожата и впиваха поглед в очите им. Безмер бе изумен. Той бе виждал многократно стада на сиви, но такива за първи път. Първородните сиви на младите асури бяха съвсем различни от тези на майката. Родени, за да помагат на асурите във войната им за оцеляване, те бяха значително по-едри, по-бързи и зли. Ръкоподобните им двойни крайници завършваха с остри нокти, които изпускаха лепкава и гъста слуз, с която залепваха за кожата. Веднъж вкопчили се, бе нужна неимоверна сила, за да бъдат оттласнати.

Безмер хукна към входа на манастира. Още нито една сива не се бе докопала до него и той бързаше да намери подслон от ярките слънчеви лъчи, които го заслепяваха и му пречеха да се защити. Надяваше се, че повечето от мъжете ще го последват. Нямаше смисъл да вика, защото всички до един не чуваха. Успя да се добере до портала, над който широката тераса хвърляше дебела сянка, и се извърна назад. Дванадесет от мъжете го следваха и бързо се долепиха с гръб към стената и с арбалети, готови за стрелба. Но останалите осем войници не сполучиха да се освободят от очите и ноктите на сивите. Всеки от тях се въртеше в кръг, вкопчил ръце в нападналото го същество. Безмер не чуваше крясъците им, но от време на време зърваше нечия окървавена и сгърчена физиономия. Той знаеше какво ги очаква и страх скова сърцето му. Дори да залови асурите и избие сивите, тези осмина щяха да изгубят разсъдъка си.

— Проклятие — прошепнаха пресъхналите му устни.

Но нямаше време за губене, сивите ги видяха и шеметно полетяха към тях, докато двете асури кръжаха високо в синьото небе на безопасно разстояние. Мъжете, с цялата ловкост и бързина, на които бяха способни, изпращаха стрелите си срещу зловещите създания. Телата на летящите гадини тупкаха едно след друго на земята като зрели плодове. И повече не помръдваха.

Щом се увери, че цялото стадо е избито, Безмер насочи арбалета си към небето. Асурите продължаваха да кръжат над тях, но все още извън обсега на стрелите, и сякаш нямаха намерение да се приближат. Пот изби по челото на Безмер. Усещаше, че ще ги изгуби. В този момент погледът му попадна върху осмината, които не успяха да се спасят от атаката на сивите. Те се въртяха в кръг, ръкомахайки, лутаха се напред-назад с некоординирани движения. Тогава в главата му се роди идея и той, без да се бави, остави арбалета на земята, излезе няколко крачки напред и започна да имитира същата лудост. Другарите му, наредени до широката порта, го гледаха с неразбиращи очи. Той с гримаси и ръкомахания ги прикани да се присъединят към него. След кратък миг на недоумение мъжете го разбраха и се присъединиха към налудничавия му танц. Известно време не се случи нищо. Асурите продължаваха да кръжат над тях, без да се спускат по-ниско. Безмер отчаяно продължаваше да се върти и ръкомаха, като се стараеше да не изпуска от поглед нито тях, нито арбалета си.