Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

И ето че асурите се спуснаха предпазливо надолу. Бе успял да ги надхитри. Сърцето му се разтуптя толкова бързо, че светът около него се завъртя, а по челото му изби студена пот. Страховити бяха тези светли създания с огромните си криле. Накрая едното кацна на няколко метра от него и го погледна с ясните си сини очи. Безмер едва се удържа да не зяпне. Виждаше асура за първи път, а тя беше изумително красива. Но се овладя и продължи да се върти като полудял, приближавайки се максимално до арбалета си. Създанието прибра криле, изправи се и тръгна към него. Тогава Безмер се свлече на земята и грабна зареденото оръжие. Прицели се в асурата, която отново разперваше криле, готова да отлети. Разбрала, че е попаднала в капан, тя пищеше, но писъците й не можеха да му навредят. Стрелата изсвистя и се заби в светлата кожа на създанието. Асурата се присви, жълта кръв рукна от рамото й, но въпреки това успя да разпери криле. Издигна се, ала още една стрела прелетя и се заби в крилото й. Тогава сияещата изпищя от болка и ярост, претърколи се на земята и остана да лежи, свита, с разперени крила.

Безмер се огледа. Другарите му бяха повалили втората асура на земята и с интерес разглеждаха странното създание. Единствено осмината, които безполовите подлудиха с погледите си, танцуваха още налудничавия си танц, без да осъзнават какво се случва наоколо. Безмер се затича бързо към тях и спря до един от мъжете. Хвана го и разтърси раменете му с цялата си сила. Мъжът го погледна за миг с безумни очи и започна да ръкомаха неориентирано с ръце, а от изсъхналите му и побелели устни потекоха лиги. Безмер го пусна, отдалечи се, със свито сърце зареди стрела в арбалета и стреля. Тези бяха обречени, щеше да спести мъките им. Зареди оръжието още седем пъти.

После се върна при останалите и ги подкани с жестове да бързат. Не знаеше кога ще се появят други асури и сивите им. Трябваше да се скрият възможно най-добре. Мъжете го последваха с наведени глави. Съдбата на другарите им ги потресе, но вярваха, че водачът Безмер постъпва правилно. Пренесоха телата на сияещите в манастира, запушиха устите и овързаха телата им с въжета.

Когато намериха подходящо помещение да се приютят, Безмер изпрати петима войници да докарат и приберат под покрив и конете. Едва сега си даде сметка колко безразсъдно ги оставиха в гората. Добре че бяха на открито и сивите налетяха на тях, а не на животните. После се зае с грижи по оцеляването на асурите. Извади стрелите, проми раните с лечебна отвара и ги превърза. Крилото на мъжката асура беше счупено и той се потруди да намери подходящ клон за шина и добре да го намести, преди да го превърже. През цялото време сияещите не отвориха очи, но той знаеше, че са в съзнание. Трепваха, когато промиваше раните им и дишането им се учестяваше. Безмер добре се погрижи за тях и дори успя да направи препаски, с които да скрие голотата им. Те прекалено много приличаха на хора, за да ги остави голи.

Привечер, когато мъжете извадиха провизиите си и започнаха да се хранят, мъжката асура отвори очи. Безмер не знаеше как да общува с тези създания. Взе част от храната си и я постави с подканящ жест пред него. Синият поглед жадно се устреми към парчето месо. Безмер отпуши устата му и месото изчезна за миг, смляно от острите зъби на сияещия. Тръпки побиха Безмер и той със страх намести превръзката обратно. Сияещият продължи да будува, но женската асура не помръдна и не отвори очи. Обаче равномерното й дишане успокояваше Безмер.

Постепенно всички заспаха. Само един от мъжете остана прав, с вперен в мрака поглед, за да пази останалите.

На север от Черната планина, там, където свършваше областта Ябрус и започваха границите с Раха, вече вееха ледените ветрове. Почти навсякъде из територията на Биляра кълбетата изчезваха напълно само през тринадесетия месец. Но тук поради настъпилия студ нито едно кълбо вечна светлина не беше оцеляло. Нощите се спускаха над пустата земя черни, студени и дълги. На стотици километри се нижеше равната и неприветлива раханянска земя, обрасла с храсти, тръни и тук-там някое чворесто дърво. Бе нужен близо месец, за да се стигне до столицата на Раха. Но освен време бе необходимо и чудо, защото раханяните не обичаха чужденци. Дръзналите да навлязат в земите им без декрет от Неранза III-та Великата, владетелката на Раха, изчезваха безследно.

Дива и опасна беше тази земя, а столицата й Загора стъписваше и смайваше, както с огромните си размери, така и с предградията, пълни с нищета, грозота и сивота. За разлика от билярските градове — повечето оградени със стена, а по-големите дори с по две, разделящи външния от вътрешния град — Загора нямаше стени. Бе заобиколена от километри земя, върху която грозно стърчаха жалки и продънени, паянтови постройки, сглобени направо върху лепкавата, черна кал. Дело на най-мизерните раханяни — просяци, джебчии и всякаква пропаднала сган, тези подобия на къщи приютяваха невероятно много хора. За обикновен човек от вътрешността на града да попадне всред това гето, бе равносилно на смърт. Денонощно войската на раханяните охраняваше границата, разделяща гетото от вътрешността, и не допускаше никой — нарочно или случайно, да я премине.