Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Съществуваха само три начина да се влезе и излезе от Загора. Първият бе през Тунела. Изградени от каменни блокове, две безкрайно дълги успоредни и високи по три метра стени, на отстояние близо километър една от друга представляваха Тунела. Той отвеждаше пътниците далече от гетото. На изхода и на входа му винаги пазеха войнишки отряди, които проверяваха влизащите и излизащите и ги охраняваха от крадливата сган, заобикаляща града. Но и да нямаше охрана, пътниците през Тунела, а и самият Тунел бяха неприкосновени, защото жителите на гетото имаха споразумение с Неранза III-та Великата, по-известна като Анза Мустакатата. Тя им беше предоставила земите около столицата, изпращаше им негодната и развалената храна от двореца си, търпеше ги и не се намесваше в порядките на жалкия им живот, а в замяна те образуваха жива стена около града. По този начин Анза Мустакатата контролираше всеки, който влизаше и излизаше от Загора. Под предлог, че го охраняват, пазачите знаеха всичко за всеки от пътуващите. Така Загора само привидно изглеждаше отворен и свободен град.

Вторият начин бе да познаваш някого от гетото, който да те преведе през смъртоносните му лабиринти и през кордона на охраната, а третият — да притежаваш медальона слънце на Анза Мустакатата. Желязна стилиризирана глава на озъбено куче във формата на слънце — медальонът бе пропускът, който спасява живот, попаднеш ли в гетото на Загора.

Раха беше бедна страна. Земите й пустееха и не се обработваха, защото бяха неплодородни, по половин година замръзнали, а през останалата — безводни и сухи. Липсваше разнообразен дивеч. За сметка на това обаче раханяните бяха открили тайната на производството на желязо. То бе тяхното злато. Добиваха руда от дълбоките мини на Млечната планина и я обработваха в пещите и работилниците на Жьлезен рудник, разположен в подножието на планината. Само на три дни път от столицата, Жьлезен рудник беше многохилядно селище с многобройни леярни, ковачници и други работилници, разположени в ниското, а по склоновете наоколо бяха землянките, в които се раждаха, живееха и умираха работниците, почти роби. Поради високата смъртност и краткотрайния им живот постоянно докарваха попълнения от всички краища на Раха — основно от жителите на гетата, дръзнали да не спазват споразуменията с Неранза, пленници от военни сблъсъци и набези през границите и хора с различни провинения, независимо от потеклото им.

Раха търгуваше с желязото с държави и племена — близки и далечни. Така си набавяше благата, от които я бе лишила природата. Въпреки високата цена, на която продаваше желязото, масата раханяни бяха бедни, гладни и кръвожадни. И най-вече диви, тъй като беше голяма рядкост някой да получи декрет за пътуване и да зърне и друг свят, освен „железния“. Тази изолация допринасяше за страховитата слава на Раха навсякъде из цивилизования свят на Гелда Валуния, защото срещата с раханянин беше почти невъзможна. Раха се пазеше от чужди очи и влияние и малцина поданици на Мустакатата имаха шанса да зърнат и чужда земя, освен родната.

Но още по-загадъчна и страшна бе самата Неранза III-та Великата. Истинска потомка на зли духове, за нея говореха, че е в извратена връзка с караконджул, поради което още не се е омъжила. Мълвяха, че е единствената успяла да призове двама курдуш-духове, които да й служат и с които никога не се разделяла. И още неща говореха, и много от тях бяха истинни. Анза Мустакатата бе необикновена жена, сурова владетелка и способна магъосница. Дворецът й бе изграден от камък, малко дърво и много желязо. Изглеждаше страховит, неприветлив и непристъпен, с огромна, озъбена кучешка глава във формата на слънце над парадния вход. Анза рядко го напускаше и малцина я бяха зървали.

И ето че тази вечер Неранза напусна Железен дворец и се отправи заедно със свитата си към Тунела. Но не защото се страхуваше да мине през гетото, където я обожаваха, а защото пътят през Тунела бе най-прекият за селото на оракула.

Загарда морно въздъхна, изправи се и изтри с ръкав плувналото си в пот чело. Огледа се бързо, да не я види някой, тропна кошницата на земята и седна. Сниши се така че да не я забележат пазачите и притвори очи.

— Псът — долетя нечий шепот.

Тя се озърна смутено. Каля береше шебел и я гледаше изпод вежди.

— Ще те видят, Загардо — просъска Каля, — и тежко ни тогава.

— Млъкни, ма — тросна се уморената Загарда на приятелката си. — Сега ще стана.