Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

„И какво, като е караконджул?!“ помисли си тя за пореден път, но сърцето й се сви от внезапна мъка. Анза много добре знаеше „какво“! Из цяла Раха вече бе плъзнал слухът за връзката им, а хората се бояха от караконджули. Раханяните я обичаха, но тази връзка можеше да срине авторитета й. Анза слабо се тревожеше за авторитета си. По-лошото бе, че двамата не можеха да имат деца. Годините минаваха, тя не беше в първа младост, а основно задължение на всеки владетел на Раха бе да осигури наследници. От женски или мъжки пол — за раханяните не бе от значение. Техните жени бяха равноправни на мъжете и често дори — по-силни и физически, и духом. Но караконджул и човек не можеха да създават поколение, самата природа бе отредила така.

Анза тръсна красивата си глава, да пропъди неприятните мисли, и се усмихна малко пресилено на Беркут. Двамата яздеха един до друг и нямаше човек, който да ги погледне и да не си помисли, че са родени един за друг. Неранза беше едра, висока, добре сложена и силна жена, с горда осанка и изключително красиво лице, макар по него да се забелязваха първите следи от раздялата й с младостта. Гъсти, тежки и лъскави коси го обрамчваха и падаха на вълни чак до кръста. Викаха й Мустакатата, но не защото имаше мустаци, а в знак на почит. Древен раханянски обичай бе да се наричат „мустакати“ онези мъже и жени, които вдъхваха респект и уважение. Повечето раханяни ходеха с големи мустаци, но малцина от тях биваха наричани мустакати. Без съмнение най-заслужилата жена на своето време беше Неранза III-та Великата и затова с гордост носеше това прозвище. А мустаци, направени от овча вълна, слагаше само на военните паради и по време на битка. И тя като Беркут носеше дълго, пухкаво палто от лисици и яздеше аркаински кон, но нейният бе алест. Пътуваха към къщата на оракула вече втори ден заедно с отряд от двадесет войници и съвсем скоро щяха да пристигнат.

Неранза, както и всички владетели на Раха преди нея, се съветваха с оракули. В тази загадъчна, неприветлива и дива земя се срещаха много създания, които хората не само не бяха виждали, но и не искаха да видят, поради слухове и зловещи легенди. Например караконджулите. Говореше се за цяло село, населено само от караконджули, и дори само слухът за него пропъждаше раханяните от местността, където се считаше, че се намира. Иначе по един, по двама караконджули се срещаха често даже из самата Загора. Отличаваха се с прекалено едър ръст и невероятно черни очи. Друг белег бяха рогата, но повечето караконджули старателно ги изпилваха и прикриваха под гъстите си коси. Имаха и по-издължени и изострени кучешки зъби, което им придаваше кръвожаден вид. Само женските бяха трудни за разпознаване, защото си личаха единствено по тъмните очи, и то невинаги. Срещаха се, макар и рядко, и такива с лешникови очи. Хората не обичаха и се плашеха от караконджулите, защото бе известно, че убиват срещу пари. По характер бяха мрачни, груби, дръпнати и можеха да омагьосват. Ако някой човек се сдружеше с караконджул, го смятаха за омаян от магиите им и той също изпадаше в изолация. Раханяните най-много се опасяваха от женските — да не ги подмамят и омагьосат, преди да се усетят, че си имат работа с караконджул. Въпреки това, караконджулите живееха добре в Раха, защото бяха най-добрите ковачи, зидари и строители. В Загора имаше само три сгради, строени от караконджули и никой никога не бе успял да построи друга, равна на тези трите.

Оракулите и те не бяха като останалите човеци. Дребни като джуджета и доста зли. Предсказваха точно и вярно, но умишлено премълчаваха хубавите неща. Винаги скриваха предвещанията за всичко светло и добро, което имаше да се случи. Поради тази причина хората ги избягваха и не ги обичаха. Свързваха ги все с лоши поличби и нещастия. Но Анза мъдро заключаваше, както и всички владетели преди нея, че нещастието е това, от което човек трябва да се пази. За какво й е да знае за хубавото, то винаги е добре дошло.

Предсказателката, с която се съветваше Неранза, живееше в изоставеното от хората село Тропотче, което се състоеше от двадесетина къщи, обитавани от оракули, и то все женски. Женските имаха по-силен усет към вибрациите, особено по-възрастните и бездетните. Майките бяха прекалено заети с децата си и не успяваха да улавят вибрациите като останалите ясновидки. В Тропотче нямаше майки с деца. Имаше една-две по-млади бездетки, а останалите изживяваха старините си.

Пред кавалкадата се очертаха силуетите на разнебитени дървени къщи. Кълбетата вечна светлина вече не светеха, убити от студа, и в настъпващия мрак светлина идваше единствено от два-три прозореца срещу тях. Внезапно наоколо им се спусна гъста мъгла и скри селото от погледите им.