Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Момичетата вървяха, а над селото се спускаше мрак. Остър вятър задуха и Загарда затрепери като лист.

— Вземи — непознатата свали дългата си дреха и я уви около раменете на девойката.

— Но ти ще замръзнеш — възрази Загарда.

Непознатата бе облечена странно — с мъжки дрехи за езда, които очевидно й бяха големи.

— Не се тревожи — възрази тя и в изражението й Загарда отново съзря нещо познато.

— Как се казваш? — попита Загарда.

— Нека се приберем — отвърна уклончиво младата жена — и всичко ще ти кажа.

Загарда се загърна с топлата дреха и забърза към дома. Новината, че Ермиар е жив, кой знае защо запали надежда в сърцето й. Наближиха къщата. Един прозорец на втория етаж светеше.

— Трябва да хванем вечна светлина — смръщи вежди Загарда, като се сети, че в къщата е останало само едно кълбо и то е в стаята на майка й. Въпреки студа избягваха да палят камината, защото двете жени трудно се снабдяваха с дърва за огрев.

— Ще запалим камината — повелително отговори непознатата и отново й напомни някого.

Загарда се опита да я погледне в лицето, но светлината от кълбетата бе недостатъчна, за да види ясно чертите й.

Пресякоха двора и стигнаха до къщата. Стопанката отвори вратата и опипом се придвижи към дневната, където кълбетата отвън хвърляха макар и слаба, но все пак светлина. Спътницата й я следваше.

— Разполагай се — каза Загарда, — след малко ще се стоплим.

Тя сложи дърва в камината и се зае да запали голям и хубав огън. Беше много гладна и се опита да си спомни какво има в килера. Пламъците най-сетне се разгоряха, тя се изправи и се обърна към… В средата на стаята, осветен от огъня, стоеше Ермиар. Косата му бе пораснала, стори й се някак наедрял, по-мъжествен и по-възрастен, сякаш бяха изминали години, без да се виждат. От изненада Загарда изпусна ръжена и той изтрополи глухо на пода. Огледа се за жената, но от нея нямаше и следа.

— Ермиар — зарадва се момичето и силно го прегърна, — ти си жив.

— Май съм жив — криво се усмихна Ермиар.

— Но къде е онази? — тя се озърна. — А ти? Как се озова тук?

Едва тогава забеляза, че Ермиар е със същите дрехи като на непознатата, но на него му стояха добре.

— Това е странно — каза Загарда, — ти си със същите дрехи като нея.

— Успокой се, нека седнем — каза Ермиар, — трябва да починеш.

— Много съм гладна, Ермиар, ще донеса нещо за ядене. Ти седни.

Тя се върна след малко с питка хляб, сирене и кана вода. Смути се, като ги сложи на масата.

— Знам, че е малко, а ти сигурно си гладен, но нямаме повече.

Тя разчупи питката и подаде половинката на Ермиар. Той не я взе.

— Яж, Загарда, аз не искам.

Тя лакомо се нахвърли на храната. След като се засити, вдигна глава и бързо изстреля всички въпроси, които й се въртяха в ума, докато ядеше:

— Разкажи ми, Ермиар, какво стана в Карпонили? Как загина императорът? И кой е този, новият? Защо се държи така с нас? Къде са жреците с тяхното всемогъщо Живо Дърво? Няма ли да ни помогнат?

— Жреците няма да помогнат, Загарда. Повечето от тях са мъртви, а тези, дето оживяха, служат на новия император. Но сега нямаме време за тези разговори. Трябва да говоря с майка ти.

Загарда кимна.

— Ще се кача да я предупредя, че искаш да я видиш.

Тя се изправи, усмихна се някак притеснено и затвори бавно вратата след себе си. Ермиар остана да я чака в затоплената стая, вирна крака върху масата и тихо засвирука весела мелодия. Но мислите му не бяха весели, странни въпроси тревожеха съзнанието му.

Анза кръстоса поглед с любимия си и в душата й, както винаги като го видеше, се разгоряха страсти. Никой човек не можеше да се сравнява с него. Тя знаеше, че Беркут я омагьосва с всеки поглед, но това въобще не я притесняваше. Анза доброволно се поддаваше на магията му, защото точно това правеше връзката й с него необикновена и уникална. А и осанката му беше внушителна. Едър, набит и невероятно висок, в дрехи от щавена кожа, а върху тях дълго до земята палто от лисици. Тежки ботуши до коляното завършваха облеклото му. Яздеше великолепен черен аркаински кон, а на едното му ухо блестеше дебела желязна халка. Косата му беше много къса и ясно се виждаха двата изпилени рога. За разлика от повечето като него, той не ги криеше, но все пак ги изпилваше добре. А лицето — грубо, брадясало, с едри и страховити черти, но безкрайно скъпо за Анза. И накрая очите — черни и дълбоки, мятащи искри, извиращи направо от мрачната му караконджулска душа.