Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Каля я погледна с жал в очите, замълча и продължи да бере от шебела.

Бе настъпил толх, капризен есенен месец, сух и горещ през деня и люто студен вечер и нощем. Жителките на село Кодили работеха за новия император. Беряха шебел — дребен плод, сладък и питателен. Съхнеше на слънце и войниците го носеха със себе си като провизия. Даваше им сили, освежаваше ги и избистряше съзнанието. Но тежко се добиваше. Растението бе ниско и човек трябваше да се навежда, за да го бере. А пък самият плод бе обвит от люспи, които трябваше да се свалят още на стъблото. Откъснеш ли шебел с люспите, те се стягат и вече няма махане.

Загарда тежко въздъхна. Кръстът я болеше. Ръцете й бяха здравата изподрани от острите люспи на шебела и раните щипеха. Гняв се надигна в гърдите й. Работеха като роби от сутрин до вечер и ако зависеше от нея, щеше да остави пазачите да я убият, вместо да удължава мъките си. Но щом видеха някого да спре, гадните псета почваха да бият наред по цялата редица от жени и биеха до смърт. Събра сили и се изправи внимателно. Повдигна кошницата, стисна зъби и продължи да работи, а по бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Тази война с Уголия стана причина за страданията им. Кан-император Издулор изчезна и самопровъзгласилият се за нов император като с магия успя да наложи властта си. Но до тях, обикновените хора, достигаха само слухове.

Започна се преди близо месец. В селото пристигна въоръжен отряд и отведе със себе си всички мъже, годни да се бият и носят оръжие. В името на императора. Оттогава за тях не се чу нищо.

Не се мина много и ето че отново се появиха въоръжени конници. Окупираха малкото село и започнаха да принуждават останалите жители да работят за императора. Настана ад. Нямаха милост тези, сякаш не бяха човеци. Докрай изпиваха силите на хората, прибираха изработеното и им оставяха малко, колкото да оцеляват. Биеха, грабеха, всяваха страх. В името на императора. И вършеха всичко това с каменни лица, без злоба, но и без жал. „Тела с пропъдени души“ — така ги нарече майката на Загарда още щом ги видя и за първи път момичето съзря страх в очите й.

Вятърът захладня и потната Загарда усети студ. Вдигна поглед и се огледа. Смрачаваше се. Тук-там някое по-ярко кълбо светеше сред посивялото небе. Скоро щяха да ги подберат в строй като стадо и да ги върнат в селото. Това беше единствената й радост — да се прибере, нахрани и заспи.

— Спира-а-а-й! — завикаха пазачите и вятърът понесе дълго чаканата заповед.

Жените се изправиха, метнаха кошниците на рамо и с бързи стъпки напуснаха полето с шебел. Събраха се на пътя, но мълчаха и не смееха да се зарадват, че най-сетне си отиват в къщи.

— Тръгва-а-а-й!

Въпреки умората се стараеха да бързат, защото конниците се дразнеха от бавния им вървеж и използваха камшиците си. В селото вече имаше няколко обезобразени жени, а една от тях изгуби окото си.

Загарда крачеше с последни сили и не поглеждаше настрани. Зареяла поглед в кошницата на жената пред нея, тя не обръщаше внимание на околния свят.

— Загарда — тихо я повика нечий глас.

Момичето се обърна и се ококори от изненада. До нея крачеше непозната девойка.

Всяка сутрин, преди да отидат на шебелово поле, пазачите ги проверяваха по списък. През целия ден ги охраняваха и накрая под строй ги връщаха в селото. Как тази непозната се бе озовала сред тях бе загадка за Загарда. Тя познаваше всички жители, както на Кодили, така и на повечето близки села, но тази млада жена виждаше за първи път. И въпреки всичко в чертите й забеляза нещо познато, но умората й пречеше да си спомни какво е.

— Коя си? — попита Загарда — Не те познавам.

— Ермиар ме изпраща — отвърна непозната.

— Но как? — почти извика Загарда, сепна се и наведе глава. Пазачите не обичаха разговорите на висок глас. Един, който яздеше наблизо, изплющя с камшика си и свистящият звук смрази Загарда.

Повървяха в мълчание, но тя не издържа дълго и прошепна към непознатата.

— Мислех, че е мъртъв.

— Не е — отвърна девойката, помълча и също шепнешком каза: — Тази нощ няма къде да отида.

Загарда разбра.

— Не се притеснявай. Ще нощуваш у нас.

Непозната кимна и двете продължиха да вървят в мълчание, за да не предизвикват пазачите. Щяха да имат достатъчно време да говорят, когато се приберат. Скоро стигнаха сушилните, изсипаха шебела върху дървените скари и се запътиха към къщата на Загарда. Някои от жените се извърнаха след непознатата и продължително я огледаха, но всички бяха уморени и гладни. Любопитството не можа да вземе връх над изтощението.