Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

— Още е топла — заключи Неранза, без по лицето й да премине дори сянка от някакво чувство. Изправи се рязко и погледна към капитана:

— В гората наоколо скита млада пророчица. Намерете ми я.

Капитанът бързо се обърна и с удоволствие напусна отровната атмосфера в мизерната барака. Анза се приближи до свеща на прозореца и сбърчи нос. Дори и слаба, светлината бе достатъчна, за да разкрие мръсотията и нищетата на това място.

— Да вървим — рече тя и без да погледне повече към оракула, излезе навън. Пое дълбоко от мъгливия влажен въздух, издиша и тръсна тежката си коса. Отметна я от лицето си, загърна се в пухкавата кожа и се обърна към Беркут:

— Трябва да проверим останалите къщи. Онази, дребната, може да се е прибрала и наш’те напразно да я дирят в гората.

— Каква дребна? — намръщените му вежди се свъсиха още повече над черните очи.

— Когато идвахме насам, в гората сред дърветата се появи млада пророчица и застана в същата поза, в каквато е оракулът вътре. Сякаш искаше за нещо да ни предупреди. После веднага изчезна. Тогава ти беше напред, а аз я подминах, но сигурно онази дребосъчка знае нещо.

— Какво има да знае!? Дъртата е достатъчно древна, за да си пукяса сама. Не виждам какво още дирим тук.

— Трябва ми оракул. Щом моята е мъртва, ще търсим другата.

— Тези дребни, всичките са измамници. Бъдещето е непредсказуемо. За какво ти е да слушаш лъжите им?

— Те улавят вибрациите на душите, Беркут. Вярно е, че бъдещето никога не може да се предскаже точно, но вибрациите са тези, които го създават. Затова и оракулите рядко грешат.

— Не им вярвам — отново избоботи Беркут и впери поглед във валмата мъгла, стелещи се над разкаляната черна земя.

Анза изгуби търпение и сбърчи чело в недоволна гримаса. Не беше свикнала да се съобразява с нечии чужди терзания. Ала не й се влизаше в конфликт, затова замълча и тръгна към останалите къщи. Беркут я последва, но на лицето му се изписа яд, ноздрите му се разшириха и повдигнаха горната устна. Канините 1 1 Канини — Кучешки зъби. се белнаха, дълги и остри, и ако сега насреща си видеше оракул, като нищо щеше да го разкъса.

Погледът й се спря на едно ниско, храстоподобно растение, обсипано с тъмно-лилави камбанки. Те блестяха приказно на слънцето, покрити с утринна роса. Благодарение на венеца от еньовче тя виждаше цветовете по-ярки и наситени и всичко наоколо, цялата природа сякаш й говореше и я мамеше с красотата си. Искаше й се да отиде до всеки цвят, до всяко дърво и да ги съзерцава с часове. Но растението с моравите камбанки я привлече повече от другите и тя се запъти с бавни крачки към него. Две сребристи малки феи хвъркаха пъргаво сред листата му, а една пчела, жълта и мъхеста, жужеше тромаво след тях.

— Прекрасно е, нали? — каза един топъл глас зад нея.

Тя стреснато се обърна и видя висока жена — красива, с тъмни коси и очи, а устните й имаха същия цвят като камбанките на растението.

— Да — отговори момиченцето, — коя си ти?

— Аз съм духът на това растение.

— Така ли? — зарадва се тя. — Щом разговарям с теб, значи вече съм вейница?

— Да, ти си вейница — дружелюбно се усмихна жената.

— Може ли да си откъсна от тези цветове? Много ми харесват — попита момичето.

Изведнъж всичко наоколо притъмня, срещу нея духна вятър, развя косите й и замалко да отнесе венеца от еньовче. А хубавата жена се преобрази в зла и свирепа вещица. Остри, бели зъби се показаха иззад лилавите й устни, тъмни сенки покриха очите й, а гласът й прозвуча страшен и свиреп:

— Вейнице, ти знаеш ли силата ми? Врата към живота и смъртта е беладоната, а не украса за косите ти.

— Но аз не исках да те обидя — проплака момичето, уплашено до смърт от духа на растението.

Тогава вещицата протегна ръка със стрък беладона в нея.

— Вземи го, то дава живот или смърт.

Малката вейница преодоля страха си, протегна ръка и взе цветето.

— А от какво зависи живот ли ще даде, или смърт? — попита тя с плахо гласче.

— От твоите ръце — отговори духът на беладоната и изчезна, а малката вейница остана сама на поляната, хванала в ръка стрък от билката.

Безмер метна примката през главата на женската асура и дръпна. Въжето се затегна около врата на сияещата. Едва сега тя отвори очи и го погледна. Двама от мъжете стояха наблизо, уловили в мрежи вечна светлина. От тях очите на асурата изглеждаха сиви.

Черен мрак ги обгръщаше отвсякъде в пустия манастир, но трябваше да тръгват. Полунощ отминаваше, а имаха дълъг път пред себе си. Тръгвайки през нощта, войниците се надяваха, че ще избегнат повторна среща с крилатите създания. Безмер дръпна въжето още по-силно и с нетърпение. Тогава лицето на женската стана страшно. В очите й просветна див блясък и люта злоба заля Безмер. Тръпки го побиха и той извърна поглед от лицето й, но продължи да дърпа. Тя трябва да се изправи. Мъжката асура не създаваше такива проблеми. Още с първото подръпване на въжето успяха да го накарат да се изправи и тръгне. Един от войниците, изнервен от упорството на женската, хвана дръжката на копието си и я заби в бедрото й. Тя се сви за момент, вдигна глава и примирено се изправи. Тръгнаха един след друг към изхода на манастира, а Безмер влачеше сияещата след себе си. От дълбините на каменната сграда долитаха зловещи шумове и крясъци. Различни птици и диви животни бяха намерили подслон сред изоставените й помещения и коридори, но глухите войници не ги чуваха. Липсата на звуци всяваше в сърцата им непреодолим ужас.