Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

— Проклето място — избоботи Беркут с характерния за караконджул дрезгав глас.

— Няма да се бавим — успокои го Анза и се усмихна.

Оракулите и караконджулите не се обичаха и все гледаха да си напакостят. Беркут, верен на природата си, започна да нервничи още когато разбра, че тя иска да отидат в Тропотче. Мърмореше и обясняваше, как няма да дойде с нея, как е луда да се занимава с тези злобни дребосъци… Накрая призна, че не може да я изостави и тръгна, ала през целия път не пропускаше да изтъква колко е ядосан.

Нощта и мъглата ги принудиха да забавят ход, но Беркут, раздразнен и нетърпелив, избърза и тя изостана след него. Тъмният му силует призрачно се поклащаше пред нея, а влажният въздух размиваше очертанията му.

Изведнъж вдясно, изсред мъглата и черните голи дървета изникна фигура. Неясен дребен силует на млада пророчица. Анза се стресна, но бързо овладя страха и понечи да спре коня. Ала младата предсказателка поклати глава, сякаш за да я спре, затвори очи, протегна двете си ръце и положи длани върху корема си. Постоя така за миг, обърна се е изчезна сред дърветата още преди Анза да реагира по какъвто и да било начин. Въпреки че случката я озадачи, тя реши да не обръща внимание на дребосъчката и отново насочи мислите си към предстоящата среща. Знаеше че повече от три въпроса изтощават оракула и го объркват, затова започна внимателно да обмисля какво да попита.

Когато от мъглата изникна първата къща, Беркут дръпна повода и изчака да се изравни с Анза. Зад тях дрънчаха юздите и оръжията на раханянските войници, но мъжете мълчаха и не продумваха. Лошото време ги потискаше, а и мрачното оракулско село допълнително ги угнетяваше. От прозореца на дървената къщурка се процеждаше слаба светлина от лоена свещ, единственото доказателство за живот в притихналото безлюдно Тропотче.

— Това е къщата — Анза посочи с жест паянтовата постройка.

Слезе от коня право в лепкавата кал. Беркут понечи да я последва, но тя продума тихо, така че казаното да стигне само до неговите уши:

— Предсказанието засяга само мен, чакай ме тук.

— Не, жено — изтрещя дрезгавият му глас, — ако бъдещето ти засяга само теб, още сега си тръгвам и няма да ме видиш повече.

В очите на Анза просветна весела искрица, но лицето й остана сериозно, когато му отвърна:

— Обичам те.

— Без тия — избоботи той и се смъкна от седлото, — каквото и да ми говориш, идвам.

— И да дойдеш, пак те обичам — засмя се тя и пъхна ръка в неговата.

Беркут я изгледа с магични, тъмни очи и Анза не се възпротиви втори път. Двамата тръгнаха, хванати за ръце, към мъждукащата светлинка.

Капитанът на раханяните въздъхна тежко, докато ги наблюдаваше, и даде знак на войниците да слязат от конете. Всеки път едно и също. Стигнеха ли дотук, тя не им даваше да я следват. Анза скачаше от коня, влизаше в първата къща на Тропотче и след половин час излизаше кисела, люта и свъсила вежди. След това дълго препускаше по обратния път, без да държи сметка за умората и на конете, и на хората, последвали я в туй затънтено място. Само че този път не беше съвсем като предишните. Сега с нея се мъкнеше този караконджул, проклетото зло. Бе ги застигнала мъгла, а и онази дребната сред дърветата… Тръпки го побиха, като се сети за малката пророчица. Капитанът яздеше точно зад Анза и я видя. Призрачен, дребен силует сред лепкавата, задушлива мъгла.

— Капитане — Анза крещеше от дървената къща на пророчицата, — ела!

Той извади меча си. Не беше като друг път, съвсем не. Анза никога не го викаше вътре. Сърцето му се сви от неприятно предчувствие, докато тичаше към къщата.

И то не го излъга. Влезе в тясно помещение, затрупано с прашасали вещи и парцали, чиито очертания едва се различаваха на слабата светлина от свеща. Противна миризма на застояло, плесен и влага го удари в носа. Анза бе клекнала до нечие тяло на земята, а силуетът на огромния караконджул, изправен до тях, хвърляше тъмна сянка върху им. Капитанът се извърна и направи знак на последвалите го мъже да изчакат навън. Очевидно нищо не заплашваше Неранза. Но смъртта витаеше из въздуха, потискаше и го накара да се приближи с тихи и внимателни стъпки към тримата. Леден хлад сякаш пролази през вътрешностите му, когато погледна към мъртвия труп на оракула. Тя лежеше със затворени очи, положила длани върху корема си. Позата й поразително му напомни за онази, появилата се сред дърветата. Само дето мъртвата тук бе стара, съсухрена и с набраздена от бръчки кожа.