Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

Навън вееше сух и студен вятър. Тук в планината кълбетата вечна светлина бяха съвсем оредели, поради настъпващата зима. В почти непрогледната тъмнина телата на асурите светеха. Безмер знаеше, че сияещите воюват денем, а нощем почиват, но настръхваше всеки път когато си помислеше за сивите им. Предстоеше да се справят и с друг проблем. Трябваше да качат асурите на коне. Опасяваше се, че животните ще се уплашат от сияещите. Но за негово облекчение всичко премина гладко, най-вероятно поради приликата на създанията с хората. И не след дълго яздеха с прилична скорост обратно към Истрос.

Безмер не свали примката от врата на асурата. Държеше въжето опънато, но не прекалено. От време на време се обръщаше назад, за да провери наред ли е всичко. Заедно с войника, който водеше другото същество, се намираха най-отзад в колоната, защото въпреки конските чулове, с които наметнаха асурите, сиянието на непокритите им части заслепяваше очите и тъмната нощ ставаше още по-непрогледна.

— Къде ме водиш? — гласът прозвуча в главата на Безмер и замалко да го събори от коня. Дали не си възвърна слуха!? Той завъртя глава като полудял на всички страни, но не чу никакъв друг шум около себе си. Дали този глас идваше от асурата? Но тези създания нямаше как да знаят езика им, а дори и да говорят, как биха го направили със запушени усти и как би могъл да ги чуе, щом е глух. Безмер се извърна със свито сърце назад и погледна сияещата в очите. И в момента, когато погледите им се срещнаха, той отново чу гласа й:

— Къде ме водиш?

„Ветровете да ме отнесат, ако това светещо зло не човърка в главата ми!“ — помисли си Безмер и си спомни сивите, които разстройваха съзнанието. „Май полудявам! Не бива да гледам в очите й.“ — реши той и продължи да язди напред. До Истрос ги очакваше дълъг път, а неговото единствено желание бе да предаде на Салистар възможно най-бързо асурите и да се отърве от зловещото им присъствие.

Анза се приближи към следващата къща на Тропотче със зловещото чувство, че всичко се повтаря. Стара дървена съборетина, на чийто прозорец, едва пробила със светлината си мъглата и мръсотията по стъклото, блещукаше лоена свещ. Зад себе си чуваше джвакащите в калта стъпки на Беркут, но не го изчака и тръгна сама към вратата. Почука отривисто няколко пъти и застина. Нищо. Беркут я настигна и също затропа с широката си длан, но без резултат.

Спогледаха се. Същото се случи и преди да открият трупа на оракула.

— Чакай тук — каза Беркут и така натисна вратата, че Анза си помисли, как цялата къща може да падне.

Широкият му гръб потъна във вътрешността на съборетината. Неранза не го послуша и се вмъкна след него. Този път труповете бяха два, единият на земята, а другият върху продъненото легло до прозореца. И двете дребосъчки лежаха с положени върху корема ръце.

Анза смръщи вежди, приближи се към едната и стисна китката й. Без пулс, но още топла. Втората, и тя.

— Какво става тук, ветровете да го отнесат!? — прошепна с недоумение.

Беркут се приближи и огледа труповете, повдига ги, обръща ги и накрая заключи:

— И при двете е счупен шийният прешлен, моментална смърт. Оръжието е тънко и остро. Ето, виж.

— Проклятие — изсъска Анза и излезе бързо навън.

Беркут още веднъж огледа внимателно стаята и я последва. Неранза призоваваше курдушите, затворила очи и скръстила ръце на гърдите си. След минута Беркут ги видя. Две кълбета тъмна, почти плътна енергия с големината на човешка глава. Обикновените хора не ги виждаха и усещаха въобще. Само магьосници като Анза можеха да усетят присъствието им, да ги подчиняват на волята си и да ги карат да им служат. Но дори и те не ги виждаха.

Единствено караконджулите знаеха как изглеждат. Имаше разлика между свободните курдуши и подчинените на магьосник. Свободните бяха с неясна и изменчива форма, докато подчинените винаги бяха кръгли.

Курдушите изчезнаха и Анза отвори очи.

— Пратих ги по другите къщи, да видят дали и тях ги обитават трупове.

Беркут само я наблюдаваше, смръщил вежди.

— По-добре да тръгнем след живите, ако са останали такива. Хайде да търсим онази млада дребосъчка, която видях по пътя.

— Добре, но ако пръв я намеря, ще я пратя при останалите — ядно избоботи Беркут и тръгна към гората.

Анза снизходително поклати глава и го последва. Сред дърветата мъглата сякаш бе още по-гъста. Стелеше се бяла, влажна и плътна като стена.

— Стой близо, да не те изгубя — рече й Беркут, който като типичен караконджул нямаше проблеми с ориентацията дори и в такова време. Някак инстиктивно винаги намираше правилната посока.