Хедер Меспи - Билкова отвара и рог от еднорог

На последната дума старата замахна с ръка, сякаш отсича нечия глава. Артистичното й слово не впечатли особено Ермиар.

— Тази книга, която е в мен, няма да открие. Не се притеснявай. Скрил съм я добре.

— Не — старата почти извика, — нищо не си скрил, демоне, защото не знаеш, че ако те убие, ще овладее орендата и без да е чел книгата. Затова се пази!

— Ветровете да ме отнесат, старо, но не разбирам за какво е всичко това? И не ми казваш какви са тези крилати създания, които погубиха толкова много от мъжете на Биляра в планината Карпонили.

Тя махна с ръка, сякаш е нещо маловажно:

— Тях не ги мисли, това са пазачите на демонската книга, която сега е у теб. Сигурно вече са се избили взаимно и още триста години няма и да гъкнат. Важен е този — императорът, той ще ни донесе гибелта.

— А третата книга? Къде е?

— Глупак — просъска тя и замахна със заплашителен жест към него, — нали ти казах, че книгите трябва да останат разделени. Не си и помисляй за друга от книгите, не питай и стой далече от тях.

Ермиар присви очи и я изгледа с досада, преди да попита:

— Коя си ти? Откъде знаеш тези неща и защо да ти вярвам?

— Ако щеш ми вярвай — уморено се извърна тя и затътри старите си крака по пода. Седна на дървено столче до стената, преви гръб и подпря с ръце лицето си. — Иди в Онгалада, вдигни останалите области и дай отпор на самозванеца. Само ти можеш. Свали го от власт, но не го убивай, не вземай силата му за нищо на света. Ако го хванеш, ще ти помогна да върнеш силата в книгата и да я заключиш. Върви си вече, уморих се. Вземай момичето и се махай.

Ермиар я стрелна с очи, накани се да каже нещо, но се отказа и тръгна към вратата. Каквото и да бе очаквал от срещата си с нея, не бе го получил. И без нейните съвети щеше да отиде в Онгалада, а самопровъзгласилият се трябва да бъде свален. Само това, че не е стети-сантропи, стигаше, за да се вдигнат на крак Онгалада, Ябрус и Чаладара и да го смажат. Ермиар недоумяваше какво ги бави, та не правят нищо по въпроса.

Вярно, научи, че книгите са три. Че в тях се цели самозванецът. Само дето усети, как същото желание се заражда и в неговите намерения.

Преди да излезе, чу как старата измърмори:

— Не се поддавай на желанието за трите книги. Не ти ли стига да си творец на духа?

— А какво могат другите? — попита той със светнали от любопитство очи.

— Махай се, вън. Вярата ми в теб е била напразна — злобно викна тя.

Той се спря за момент, но нищо не отговори, излезе и тихо затвори вратата след себе си.

На първия етаж, свита на кълбо върху одъра до камината, спеше Загарда. Умората я бе повалила въпреки вълнението от срещата с Ермиар.

Той клекна до нея и разтърси рамото й:

— Загарда, трябва да се събудиш.

Момичето отвори едва-едва очи. Той продължи да я разтърсва.

— Стани, Загарда, събуди се. Тръгваме.

Най-сетне Загарда се осъзна, седна и прокара ръка през косата си.

— Какво става? — попита объркано и се огледа.

— Майка ти иска да тръгнеш с мен, Загарда.

— Да тръгна с теб!? Къде?

— Връщам се в Онгалада.

Загарда се замисли за момент и с вълнение каза:

— Искам да дойда с теб, дори да отиваш в пустинята Лахира, но майка ми ще остане сама. Как да я оставя?

— Тя пожела да тръгнеш с мен.

— Не знам, Ермиар, не знам какво да правя. Как да я оставя съвсем сама, стара е? Онези кучета могат да я убият, като разберат, че ме няма.

— Виж, Загарада — с нетърпение отговори Ермиар, — нямам време за тези драми. Решавай, идваш ли, или оставаш тук. Изборът е твой.

Очите на момичето се напълниха със сълзи, както заради резкия тон на Ермиар, така и заради тежкото решение, което й се налагаше да вземе.

— Ще дойда с теб, но първо трябва да говоря с нея — отговори тя след дълга пауза и се изправи. — Чакай ме, няма да се бавя.

Крехката й фигура изчезна в тъмнината зад вратата. Ермиар остана сам, загледан в пламъците на огъня, проклинащ наум слабостта си към нея, заради която я прие за спътница. Не след дълго отгоре се чу викът на Загарда и над главата му се разнесоха тичащи стъпки. Той се втурна към стълбището и замалко не се блъсна в разтревожената девойка.

— Няма я — бързо изрече момичето, — навсякъде я търсих, изчезнала е.

Ермиар, разбрал, че няма за какво да се тревожи, махна с ръка и се върна в стаята. Но девойката не се успокои и продължи да бърбори възбудено:

— Как е успяла, без да разбера?! Ами ако й се случи нещо, ако я хванат? И къде ще отиде?

— Загарда — повика я Ермиар, но тя продължи да каканиже: