Питър Бийгъл - Последният еднорог

Принц Лир се дивеше подозрително, което не се постига лесно.

— Отдавна зная, че кралят не ми е баща — призна той. — Въпреки това упорито се опитвах да му бъда син. Враг съм на всички, които заговорничат против него, и бръщолевенето на някаква дъртофелница няма да е достатъчно, за да причиня рухването му. А иначе мисля, че вече няма еднорози, и зная, че крал Хагард никога не ги е виждал. Как е възможно човек, който е зървал еднорог дори веднъж — камо ли хиляди с всеки прилив — да бъде тъжен като него? Ха, ако аз бях видял нея само веднъж…

Сега самият той се спря леко смутен и усети, че разговорът се носи към някаква скръб, от която няма връщане назад. Вратът и раменете на Моли слушаха съсредоточено, но лейди Амалтея, дори и да чуваше думите на двамата мъже, не го показа.

— И все пак кралят крие радост някъде в живота си — отбеляза Шмендрик. — Наистина ли никога не си виждал следа от нея, никога ли не си виждал дирята ѝ в очите му? Аз съм. Помисли за миг, принце.

Принцът замълча и четиримата пак закриволичиха през смрадния мрак. Понякога не можеха да определят дали се изкачват или спускат; или дали проходът завива, преди щърбата близост на камък край раменете им внезапно да стане студения склон на стена пред лицата им. Не се чуваше нито звук от Червения бик, не проблясваше и искрица от зловещата светлина; но когато Шмендрик докосна влажното си лице, миризмата на Бика полепна по пръстите му.

— Някой път, когато се качи на кулата, по лицето му се явява нещо — наруши мълчанието принц Лир. — Не точно светлина, а проясняване. Спомням си. Бях малък, а той никога не изглеждаше така, когато гледаше мен или нещо друго. И сънувах един сън.

Сега принцът вървеше много бавно, тътрейки крака по земята.

— Сънувах един сън — продължи той, — все същия сън отново и отново: как стоя до прозореца посред нощ и виждам Бика, виждам Червения бик да…

Той не довърши.

— Да натирва еднорози в морето — каза Шмендрик. — Не си сънувал. Хагард, за собствена наслада, ги е принудил всичките да се носят с приливите и отливите — всички без един.

Магьосникът си пое въздух.

— Този един е лейди Амалтея.

— Да — отвърна му принц Лир. — Да, знам.

Шмендрик се вторачи в него.

— Как така знаеш? — гневно попита той. — Откъде изобщо би могъл да знаеш, че лейди Амалтея е еднорог? Не може да ти е казала тя, понеже сама не си спомня. Откакто открадна сърцето ѝ, тя се мисли само за смъртна жена.

Той отлично знаеше, че истината е тъкмо обратната, но точно тогава му бе все едно.

— Откъде знаеш? — попита отново.

Принц Лир спря и се обърна към него. В тъмнината Шмендрик виждаше само хладното млечно сияние на широко отворените му очи.

— Досега не знаех какво е — каза принцът. — Но още щом я зърнах за пръв път, разбрах, че е повече от това, което мога да видя. Еднорога, русалка, ламя, чародейка, горгона — както и да я назовеш, няма да се изненадам или уплаша. Обичам когото обичам.

— Чудесно чувство — отвърна Шмендрик. — Но когато ѝ върна истинската същност, за да може да се изправи срещу Червения бик и да освободи народа си…

— Обичам когото обичам — повтори принц Лир твърдо. — Ти нямаш власт над важните неща.

Преди магьосникът да успее да отговори, лейди Амалтея се оказа между двамата, макар че никой от тях не я бе чул или видял да се връща. Тя проблясваше и потрепваше като течаща вода в тъмнината. Рече:

— По-нататък няма да ида.

Думите ѝ бяха отправени към принца, но ѝ отговори Шмендрик.

— Нямаме избор. Можем само да продължим.

Моли Гру се приближи: едно тревожно око и бледо загатване за скула. Магьосникът повтори:

— Можем само да продължим.

Лейди Амалтея отбягваше погледа му.

— Не трябва да ме преобразява — каза тя на принц Лир. — Не му давай да ми прави магиите си. Бика не го е грижа за човешки същества — може да минем край него и да избягаме. Бикът търси еднорог. Кажи му да не ме преобразява.

Принц Лир закърши пръсти, докато изпукаха.

— Истина е — потвърди Шмендрик. — Така може и да се измъкнем от Червения бик, като предния път. Но ако го направим, никога няма да имаме друга възможност. Всички еднорози на света ще останат негови пленници, освен един, а този един ще умре. Ще остарее и ще умре.

— Всичко умира — отвърна тя, все тъй обърната към Лир. — Хубаво е, че всичко умира. Искам да умра, когато ти умреш. Не му давай да ме омагьоса, не му давай да ме направи безсмъртна. Аз не съм еднорог, не съм магическа твар. Човек съм, и те обичам.