Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Разбира се — размишляваше той на глас, — ако случайно си спомниш входа към пещерата на Червения бик така добре, както си спомняш виното, може пък да намерим общ език.

Той небрежно завъртя стъкленицата.

— Дадено! — викна мигом черепът. — Дадено, за една капчица само, но я искам веднага! Само от мисълта за вино ожаднях повече, отколкото някога приживе, когато имах гърло да пресъхва. Дай ми само един гълток сегичка и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Ръждивите челюсти започваха да стържат една в друга. Тъмносивите зъби на черепа трепереха и се цепеха.

— Дай му го — прошепна Моли на Шмендрик. Обзе я ужас, че голите очни кухини може да се налеят със сълзи.

Но Шмендрик отново поклати глава.

— Ще ти го дам всичкото — рече той на черепа. — След като ни кажеш как можем да открием Бика.

Черепът въздъхна, но не се чуди и миг.

— Минава се през часовника — каза той. — Просто прекрачваш през часовника и си там. Сега може ли да си получа виното?

— През часовника. — Магьосникът се обърна да погледне към далечния ъгъл на голямата зала, в който стоеше часовникът: висок, черен и тесен, сянката на часовник по залез. Стъклото върху циферблата му бе счупено и нямаше стрелка за часове. През сивото стъкло едва се виждаха механизмите, които помръдваха и се въртяха разтревожено като риби.

— Искаш да кажеш, че когато часовникът удари точния час, се отваря и открива тунел, тайно стълбище.

Гласът му бе несигурен, тъй като часовникът изглеждаше твърде крехък, за да крие такъв проход.

— За това нищо не знам — отвърна черепът. — Ако чакаш тоя часовник да удари часа, ще си останеш тук, докато оплешивееш като мен. Защо да усложняваме простичка тайна? Прекрачваш през часовника и Червеният бик е от другата страна. Дай.

— Но котаракът каза… — започна Шмендрик, после се обърна и тръгна към часовника. В мрака изглеждаше сякаш се отдалечава надолу по хълм, все по-смален и приведен. Когато стигна часовника, продължи да върви, без да спира, все едно той наистина бе само сянка. Но си удари носа.

— Глупаво — студено рече той на черепа, когато се върна. — Мислеше, че ще ни измамиш ли? Пътят към Бика може и да минава през часовника, но има още нещо, което трябва да научим. Кажи ми го или ще изсипя виното на пода, за да си спомняш мириса и вкуса му колкото си щеш. Не се бави!

Ала черепът отново се смееше; този път замислено, почти доброжелателно.

— Спомни си какво ти казах за времето — рече той. — Когато бях жив, вярвах — като тебе — че времето е поне толкова действително и плътно като самия мен, навярно даже повече. Казвах „един часа̀“, сякаш можех да го видя, и „понеделник“, сякаш можех да го намеря на картата; и се оставях да бъда припиран от минута на минута, от ден на ден, от година на година, сякаш наистина се движех от едно място към друго. Като всички живеех в къща, построена от секунди и минути, празници и Нови години, и нито веднъж не излязох навън, докато не умрях, защото нямаше друга врата. Сега знам, че съм можел да мина през стените.

Моли премигна объркано, но Шмендрик кимаше.

— Да — каза той. — Ето как го правят истинските магьосници. Но тогава часовникът…

— Часовникът никога няма да удари точния час — рече черепът. — Хагард развали механизма много отдавна, когато веднъж се опитваше да сграбчи времето, докато то се носеше покрай него. По-важното е да разбереш, че няма значение дали часовникът след малко ще удари десет или седем, или петнайсет часа̀. Ти можеш да удариш свой собствен час и да започнеш броенето откъдето поискаш. Когато разбереш това — тогава всеки един час ще бъде точният за теб.

В същия миг часовникът удари четири. Последният звън още не бе заглъхнал, когато изпод голямата зала се надигна ответен звук. Не бе нито рев, нито свирепото ръмжене, което Червеният бик често издаваше, когато сънуваше, а нисък, любопитен звук, все едно Бикът се бе събудил, усетил ново присъствие в нощта. Всяка плоча изтрака като кротал и самият мрак сякаш потрепери, когато сияещите нощни създания се втурнаха диво към ъглите на залата. Моли разбра, изведнъж и извън съмнение, че крал Хагард е наблизо.

— Дай ми виното — каза черепът. — Изпълних моята част от сделката.

Шмендрик мълчаливо наклони празната стъкленица към празната уста и черепът загъргори, въздъхна и примлясна.

— Ах — каза той най-накрая, — ах, ето я истината, ето ти вино ! Ти си по-голям магьосник, отколкото те мислех. Сега разбра ли ме, за времето?