Питър Бийгъл - Последният еднорог

Ако беше пуснала парапета, щеше да падне, ала му отговори напълно спокойно:

— Господарю, не разбирам. Не виждам нищо във водата.

Лицето на краля потрепна, сякаш го гледаше през пламъци.

— Нима още отричаш себе си? — прошепна той. — Нима смееш да отречеш себе си? Не, това е толкова лъжливо и страхливо, сякаш наистина си човек. Със собствените си ръце ще те хвърля долу при народа ти, ако отречеш себе си.

Той пристъпи към нея, а тя го гледаше с широко отворени очи, неспособна да помръдне.

Бученето на морето изпълни мислите ѝ, заедно с песента на принц Лир и гъргорещия предсмъртен вопъл на мъжа Рук. Сивото лице на крал Хагард надвисна над нея като чук, мърморейки:

— Така трябва да е, не може да греша. Ала очите ѝ са глупави като неговите — като всички очи, които никога не са виждали еднорози, никога не са виждали друго освен себе си в огледалото. Що за измама е това, как е възможно? В очите ѝ вече няма зелени листа.

После тя притвори клепки, но под тях остана повече, отколкото успя да задържи отвън. Бронзовокрилото създание с лице на вещица се стрелна край нея със смях и бърборене, а пеперудът прибра крила за атака. Червеният бик безшумно се движеше през гората, разбутвайки голите клони с бледите си рога. Тя усети кога крал Хагард си тръгна, но не отвори очи.

Много по-късно, или съвсем мъничко, чу гласа на магьосника зад себе си.

— Успокой се, успокой се, свърши се.

Не бе разбрала, че издава звук.

— В морето — каза той. — В морето. Е, недей да страдаш много за това. Аз също не ги видях, нито сега, нито друг път, когато съм стоял тук и съм гледал идването на прилива. Но той ги видя — а ако Хагард види нещо, то е там.

Той се засмя с глас като брадва, врязваща се в дърво.

— Не страдай. Това е вещерски замък и е трудно да видиш нещата отблизо, когато живееш тук. Не е достатъчно да си готова да видиш — трябва да гледаш през цялото време.

Отново се засмя, по-меко.

— Добре — каза. — Сега ще ги намерим. Ела. Ела с мен.

Тя се обърна към него, мърдайки устни, за да оформи думи, но думи не излязоха. Магьосникът се взираше в лицето ѝ със зелените си очи.

— Лицето ти е влажно — каза той разтревожено. — Надявам се да са пръски. Ако си станала толкова човек, че да плачеш, няма магия на света… ох, трябва да са пръски. Ела с мен. Дано да са пръски.

В голямата зала на замъка часовникът удари шест. Всъщност от полунощ бяха минали единадесет минути, но в залата не бе по-тъмно, отколкото в шест часа̀ или по пладне. Обитателите на замъка обаче определяха времето по разликите в мрака. В някои часове залата бе студена само заради липсата на топлина и тъмна заради липсата на светлина; въздухът бе застоял и застинал, а камъните воняха на тиня, понеже нямаше прозорци, които да пропуснат прочистващия вятър. Това бе денят.

Ала нощем, както някои дървета съхраняват непомръкваща светлина през целия ден, съхраняват я под листата си дълго след залеза — тъй нощем замъкът се зареждаше и закипяваше от тъмнина, оживяваше от тъмнина. Тогава голямата зала бе студена с основание; тогава тихите шумове, които денем спяха, се събуждаха, за да топуркат и драскат из ъглите. Беше нощ, когато древната миризма на камъните сякаш се надигаше дълбоко изпод пода.

— Запали светлина — обади се Моли Гру. — Моля те, можеш ли да създадеш светлина?

Шмендрик промърмори нещо рязко и професионално. За момент не се случи нищо, но после странно жълтеникаво сияние се плъзна над пода и се разпиля на хиляда припкащи парченца, които припламваха и писукаха. Нощните зверчета на замъка проблясваха като светулки. Те се стрелкаха насам-натам из залата и хвърляха стремителни сенки с болнавата си светлина, от което мракът стана още по-студен.

— Ще ми се да не го беше правил — каза Моли. — Можеш ли да ги спреш? Поне лилавите, с… с краката, май.

— Не, не мога — тросна ѝ се Шмендрик. — Тихо. Къде е черепът?

Лейди Амалтея го виждаше върху една колона, ухилен, малък като лимон сред сенките и блед като утринната луна, но не продума. Не беше говорила, откакто слезе от кулата.

— Ето го — каза магьосникът. Той се приближи до черепа и дълго се взира в напуканите, ронещи се очни кухини, като кимаше бавно и хъмкаше тържествено. Моли Гру се бе втренчила също толкова съсредоточено, но често хвърляше погледи и към лейди Амалтея. Накрая Шмендрик каза:

— Така. Не стойте толкова близо.

— Наистина ли има заклинания, които ще накарат череп да говори? — попита Моли.