Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Рекохти, рекохти!

Наближаваше приливът.

Лейди Амалтея запя и гласът ѝ се задържа и увисна в студения въздух като някаква друга птица.

Не помнеше да е чувала песента преди, но думите я щипеха и дърпаха като деца и се мъчеха да я завлекат на място, което отново искаха да видят. Тя размърда рамене, за да се избави от тях.

— Но аз не съм стара — каза си, — нито съм затворник. Аз съм лейди Амалтея, любима на Лир, който дойде в сънищата ми, за да не се съмнявам в себе си дори когато спя. Къде може да съм научила такава печална песен? Аз съм лейди Амалтея и знам само песните, на които ме е учил принц Лир.

Тя вдигна ръка да докосне белега върху челото си. Морето се въртеше около нея, спокойно като зодиака, а грозните птици кряскаха. Тя малко се тревожеше, че белегът не се маха.

— Ваше Величество — рече, макар да не се бе разнесъл нито звук. Чу зад гърба си шумолящия смях и се обърна да погледне краля. Той носеше сив плащ върху ризницата си, но бе гологлав. Черните бръчки по лицето му личаха там, където ноктите на възрастта се бяха плъзнали по твърдата кожа, и все пак изглеждаше по-силен от сина си, и по-див.

— Бърза си за това, което си — каза той, — ала бавна, мисля, за онова, което беше. Речено е, че любовта прави мъжете бързи, а жените бавни. Накрая ще те стигна, ако обичаш още дълго.

Тя му се усмихна безмълвно. Никога не знаеше какво да каже на бледоокия старец, когото виждаше толкова рядко, единствено като раздвижване на границата на самотата, която тя споделяше с принц Лир. После дълбоко в долината проблесна броня и тя чу трополенето на морен кон, препъващ се по камъните.

— Синът ви се връща — рече тя. — Да го погледаме заедно.

Крал Хагард бавно се приближи и застана до нея на парапета, но само стрелна с очи мъничката, сияеща фигура, която яздеше към тях.

— Не, какво ни е грижа теб или мен за Лир, наистина? — попита той. — Той не е мой, нито по плът, нито по право. Прибрах го от място, където го бе оставил някой друг, като си мислех, че никога не съм бил щастлив и никога не съм имал син. Отначало чувството наистина бе приятно, ала умря бързо. Всичко умира, когато го прибера. Не зная защо, но винаги е било тъй, освен с онова свидно притежание, което не изстина и не помътня, докато го пазех — единственото, което ми е принадлежало някога.

Суровото му лице внезапно подскочи прегладняло, като щракващ капан.

— И Лир няма да ти помогне да го намериш — продължи. — Той дори не знае какво е то.

Без предупреждение целият замък иззвънтя като дръпната струна, когато звярът, заспал в основите му, премести страховитата си тежест. Лейди Амалтея лесно запази равновесие, свикнала с такива трусове, и безгрижно рече:

— Червеният бик. Но защо си мислите, че съм дошла да открадна Бика? Нямам кралство за вардене, нито желание за завоевание. Какво бих правила с него? Колко яде?

— Не се подигравай с мен! — отговори кралят. — Червеният бик е също толкова мой, колкото момчето, и не яде, и не може да бъде откраднат. Той служи на всеки, който няма страх — а моят страх не е повече от покоя ми.

Въпреки това лейди Амалтея видя мрачни предчувствия да се плъзват по дългото, сиво лице и да се свиват в сенките на скулите и веждите.

— Не се подигравай с мен — повтори той. — Защо е нужно да се преструваш, че си забравила мисията си и че аз трябва да ти я напомням? Знам за какво си дошла, а ти много добре знаеш, че го имам. Вземи го, вземи го, ако можеш — но не смей да се предаваш сега!

Черните бръчки се бяха изострили, като ножове.

Докато яздеше, принц Лир пееше, макар че лейди Амалтея още не можеше да чуе думите.

— Господарю — тихо отвърна тя на краля, — в целия ви замък, в цялото ви владение, във всички кралства, които Червеният бик може да ви поднесе, аз желая само едно — и вие току-що ми казахте, че той не е ваш, та да го дадете или задържите. Което и да е другото ви скътано съкровище, наистина ви пожелавам радост с него. Приятен ден, Ваше Величество.

Тя тръгна към стълбището на кулата, но той застана на пътя ѝ и тя се спря, гледайки го с очи, тъмни като следи от копита в снега. Сивият крал се усмихна и за миг я смрази странна жалост към него, понеже изведнъж усети, че си приличат по нещо. После обаче той рече:

— Познавам те. Почти те познах в мига, в който те видях на пътя, когато идваше към вратата ми с готвачката и клоуна си. Оттогава няма едно твое движение, което да не те е издало. Стъпка, поглед, извръщане на главата, проблясването на шията ти, докато дишаш, дори съвършено неподвижният начин, по който стоиш — те до един бяха моите шпиони. За кратко ме накара да се чудя и по своему съм ти благодарен. Но времето ти изтече.