Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Както предпочиташ — отвърна тя, затова той го прочете веднага, но тя не чу и думичка. За щастие стражите пристигнаха, преди да е свършил с четенето, а той бе твърде срамежлив, за да поиска мнението ѝ пред тях. После те си тръгнаха, но той работеше върху нещо друго и когато ѝ пожела лека нощ, вече бе станало много късно. Моли седеше на масата, гушнала пъстрия си котак.

Новото стихотворение бе замислено като секстина 18 18 Секстина — стихотворна форма от шест строфи, в която всяка строфа има шест реда — бел.пр. и главата на принц Лир щастливо подрънкваше, докато той жонглираше с крайните думи, качвайки се към стаята си. „Ще оставя първото пред вратата ѝ — рече си, — а другите ще запазя за утре.“ Тъкмо премисляше първоначалното си решение да не подписва творбите си и си играеше с псевдоними като „Рицарят на сенките“ и Le Chevalier Mal-Aimé 19 19 „Рицарят изгнаник“ (фр.) — бел.пр. , когато зави зад един ъгъл и се сблъска с лейди Амалтея. Тя бързо се спускаше в тъмното и щом го видя, издаде странен, блеещ звук и замръзна, три стъпала над него.

Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ѝ бе разпусната, а ходилата — боси, и при вида ѝ на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:

— Добра да е вечерта ви, милейди.

Лейди Амалтея се взря в него през мрака и протегна ръка, но я отдръпна, преди да го докосне.

— Кой си ти? — прошепна тя. — Рук?

— Аз съм Лир — отговори той, внезапно уплашен. — Не ме ли познавате?

Тя отстъпи заднешком и принцът си помисли, че стъпките ѝ са плавни като на дива твар и дори че навежда глава като козите или сърните.

— Аз съм Лир — повтори той.

— Старицата — промълви лейди Амалтея. — Луната изгасна. Ах!

Тя потръпна, а после очите ѝ го познаха. Но цялото ѝ тяло още бе подивяло и плахо и тя не се приближи повече.

— Сънували сте, милейди — рече той, възвърнал си рицарския език. — Простете дързостта ми, но бих искал да узная съня ви.

— Сънувала съм го и преди — бавно отвърна тя. — Бях в клетка, а наоколо имаше други — зверове в клетки и една старица. Ала не искам да ви безпокоя, господарю принц. Вече съм го сънувала много пъти.

Тя се канеше да го остави, но той ѝ заговори с онзи глас, присъщ само на героите, подобен на особения зов при много животни, когато станат майки.

— Сън, който се завръща толкова често, навярно е вестител, дошъл да ви предупреди за бъдещето или да ви напомни за неща, забравени без време. Кажете повече за него, ако искате, а аз ще се опитам да го разгадая.

При тези думи тя спря, взряна в него с леко обърната глава, все още с изражението на някакво стройно, покрито с козина създание, надзъртащо от гъсталака. Ала очите ѝ таяха човешка загуба, сякаш бе пропуснала нещо, от което се нуждаеше, или внезапно беше осъзнала, че никога не го е имала. Ако бе мигнал само веднъж, щеше да си е отишла; но той не мигна и я възпря, както се бе научил да възпира грифони и химери с нетрепващия си поглед. Босите ѝ ходила го раниха по-дълбоко от бивник или раздиращ нокът, ала принцът бе истински герой.

— В съня има черни фургони с решетки — проговори лейди Амалтея — и зверове, които са и не са, и крилато създание, което звънти като метал под лунните лъчи. Високият мъж има зелени очи и окървавени ръце.

— Високият мъж трябва да е чичо ви, магьосникът — продума принц Лир. — Тази част поне е достатъчно ясна, а окървавените ръце не ме изненадват. Никога не съм го харесвал особено, ако простите откровеността ми. Това ли е целият сън?

— Не мога да ви разкажа целия — отвърна тя. — Никога няма край.

Страхът се завърна в очите ѝ като канара, която пада в езеро: всичко се размъти и завъртя, навсякъде се стрелкаха бързи сенки.

— Бягам от едно хубаво място, където съм била в безопасност — продължи тя, — а нощта гори около мен. Но в същото време е ден и стъпвам под букове в топлия, кисел дъжд, и има пеперуди и меден звук, и пъстри пътища, и градове като рибешки кости, и летящата твар убива старицата. Аз тичам ли, тичам в смразяващия огън, накъдето и да се завъртя, а краката ми са крака на звяр…

— Лейди — прекъсна я принц Лир, — милейди, с ваше позволение, стига толкова.

Сънят ѝ се сгъстяваше в мрака помежду им и принцът изведнъж не искаше да знае какво означава.