Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Никога не пее тук — рече кралят. — По време на глупашките си странствания пее безспир, сигурен съм, защото героите правят така. Но той пееше тук, и не за битки и храброст, а за любов. Къде е тя? Разбрах, че пее за любов още преди да го чуя, защото самите камъни потрепериха, както когато Бикът се размърдва под земята. Къде е тя?

Принцът и лейди Амалтея се погледнаха в мрака и в оня миг се оказаха рамо до рамо, макар никой от двамата да не помръдна. Заедно с това дойде и страхът от краля, понеже каквото и да се бе родило между тях, то можеше да се окаже нещо, което той иска. Една по-горна площадка водеше към коридор; те се обърнаха и хукнаха заедно, въпреки че не виждаха по-далеч от дъха си. Нейните ходила бяха беззвучни като обещанието, което му бе дала, но неговите тежки ботуши отекваха точно като ботуши по каменния под. Крал Хагард не ги последва, но гласът му прошумоля по коридора след тях, шепнейки изпод думите на магьосника.

— Мишки, господарю мой, без съмнение. За щастие поназнайвам едно специално заклинание…

— Нека бягат — рече кралят. — Доволен съм, че бягат.

Когато спираха да тичат, където и да спираха, те отново се поглеждаха.

Зимата виеше и пълзеше, не към пролет, а към краткото, лакомо лято в земите на крал Хагард. Животът в замъка продължи сред тишината на онези места, в които никой не храни надежди за нищо. Моли Гру готвеше и переше, премиташе плочници, поправяше доспехи и остреше мечове; сечеше дърва, мелеше брашно, тимареше коне и чистеше конюшните им, топеше откраднато злато и сребро за ковчежетата на краля и печеше тухли без слама. А вечерите, преди да си легне, обикновено четеше новите стихове на принц Лир за лейди Амалтея и ги хвалеше, и поправяше правописа.

Шмендрик се правеше на шут, жонглираше и шикалкавеше според прищевките на краля; мразеше всичко това и знаеше, че Хагард знае за омразата му и ѝ се наслаждава. Никога повече не предложи на Моли да избягат от замъка, преди Хагард да се е убедил в истината за лейди Амалтея; ала вече не се стремеше да открие тайния път към Червения бик, дори когато му отпускаха лично време. Изглежда се бе предал, не пред краля, а пред някакъв далеч по-стар, по-жесток враг, който най-сетне го беше застигнал, в оная зима на онова място.

Лейди Амалтея се разхубавяваше с всеки ден така, както всеки ден бе по-суров и свъсен от предишния. Винаги когато се прибираха, подгизнали от нарядите си в дъжда или от набезите си с крадена плячка за краля, старите стражници се разтваряха безшумно като цветя, щом я срещнеха по стълбите или в коридорите. Тя им се усмихваше и им говореше нежно; но отминеше ли, замъкът изглеждаше по-мрачен от всякога, а вятърът навън разтърсваше мъгливото небе като покривка върху простор. Понеже красотата ѝ бе човешка и обречена и в нея нямаше утеха за стар човек. Не им оставаше друго, освен да се загърнат по-плътно с капещите си плащове и да продължат, куцукайки, към малкия огън в кухнята.

Ала лейди Амалтея и принц Лир крачеха и говореха, и пееха заедно, и сърцата им бяха тъй леки, сякаш замъкът на крал Хагард се бе превърнал в зелена дъбрава, дива и сенчеста напролет. Те се катереха по кривите кули като по хълмове, правеха си излети из каменни ливади под каменно небе и цамбуркаха нагоре-надолу по стълбища, омекнали и потекли като ручеи. Той ѝ разказа всичко, което знаеше, както и какво смята за него, и щастливо ѝ измисли минало и възгледи, а тя му помогна, като го слушаше. Всъщност не го мамеше, понеже преди замъка и него не помнеше нищо. Тя започваше и свършваше с принц Лир — освен в сънищата си, но и те скоро избледняха, както ѝ бе предсказал.

Вече рядко чуваха ловния рев на Червения бик нощем, но когато гладният звук стигаше до ушите ѝ, я обземаше страх, а стените и зимата отново израстваха около тях, сякаш пролетта им бе изцяло нейно творение, подаръкът на нейната радост за принца. Той би я прегърнал в такива мигове, но отдавна бе разбрал за ужаса ѝ от допира.

Един следобед лейди Амалтея стоеше върху най-високата кула на замъка и гледаше как принц Лир се връща от поход срещу един от сватовете на погубения великан; понеже той все още ходеше на рицарски мисии от време на време, както бе споменал на Моли. Небето се бе струпало върху долината на Хагсгейт, мръсносапунено на цвят, но не валеше. Далече долу морето се плъзгаше към опушения хоризонт на ярки ивици от сребристо, зелено и водорасленокафяво. Грозните птици бяха неспокойни; те често се вдигаха във въздуха, по две или три, правеха няколко бързи кръга над водата, а после отново се заклатушкваха наперено по пясъка, като се кикотеха и клатеха глави към замъка на крал Хагард върху скалата.