Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Остави я каквато си е — каза Моли. — Остави я да бъде.

— Кажи го на Лир — отвърна той ведро. — Аз ли казах, че редът е всичко? Аз ли казах, че тя трябва да предизвика Червения бик, защото тъй ще е по-правилно и приемливо? Мен не ме вълнуват изрядните избавления и официалните щастливи завършеци. Те вълнуват Лир.

— Но ти го накара да го направи — възрази тя. — Знаеш, че всичко, за което той си мечтае, е тя да се откаже от търсенето си и да остане с него. И тя щеше да го стори, но ти му припомни, че е герой, и сега той трябва да постъпи, както постъпват героите. Той я обича, а ти го подлъга.

— Не съм — каза Шмендрик. — Тихо, ще те чуе.

Моли почувства, че ѝ се завива свят, че оглупява от близостта на Бика. Светлината и миризмата се бяха превърнали в лепкаво море, из което тя се мяташе като еднорозите, безнадеждно и завинаги. Пътеката започваше да криви надолу, към усилващата се светлина; а далеч напред принц Лир и лейди Амалтея крачеха рамо до рамо към крушение със спокойствието на догарящи свещи. Моли Гру се изкиска.

— Знам защо го направи — продължи тя. — Ти самият не можеш да станеш смъртен, докато не ѝ върнеш предишния вид. Не е ли тъй? Все ти е едно какво ще се случи с нея или с другите, стига най-сетне да станеш истински магьосник. Не е ли тъй? Е, никога няма да бъдеш истински магьосник, даже ако превърнеш Бика в бекасина, защото и това ще е само фокус. Не те вълнува нищо освен магията, а що за магьосник си тогава? Шмендрик, не ми е добре. Трябва да седна.

Шмендрик трябва да я бе носил доста дълго, защото тя определено не местеше крака, а зелените му очи отекваха в главата ѝ.

— Точно така. Само магията значи нещо за мен. Сам бих събрал всички еднорози за Хагард, ако така могъществото ми щеше да порасте даже с половин косъм. Истина е. Нямам предпочитания, нямам и преданост. Имам само магията.

Гласът му бе суров и тъжен.

— Наистина ли? — попита тя, като се люшкаше унесено в ужаса си и гледаше леещата се светлина. — Това е ужасно. — Бе впечатлена дълбоко. — Наистина ли си такъв?

— Не — отвърна той, тогава или по-късно. — Не, не е тъй. Как бих могъл да съм такъв и все още да имам всичките тия грижи?

После ѝ каза:

— Моли, сега трябва да ходиш самичка. Той е там. Там е.

Първото, което Моли видя, бяха рогата. Светлината я накара да скрие лице, но бледите рога я пронизаха яростно през дланите и клепачите, чак до дъното на ума ѝ. Тя видя принц Лир и лейди Амалтея да стоят пред рогата, докато пламъкът плъзваше по стените на пещерата и се надигаше в бездънния мрак. Принц Лир бе извадил меча си, но оръжието проблесна в ръката му, той го изпусна и то се счупи като висулка. Червеният бик тропна с копито и всички паднаха на земята.

Шмендрик бе смятал, че ще открият Бика да ги чака в бърлогата си или в някоя част от тунела, достатъчно широка за битка. Но той безшумно се бе изкачил по прохода, за да ги пресрещне; и сега изпълваше полезрението им, не само от едната пламтяща стена до другата, но по някакъв начин и в самите стени и отвъд тях, извивайки се безспир. Въпреки това не бе мираж, а все същият Червен бик, димящ и сумтящ, поклащащ сляпо глава. Челюстите му изчаткаха върху дъха му с ужасяващ победоносен звук.

„Сега. Сега е моментът, все едно дали ще причиня разруха или огромно добро. Това е краят.“ Магьосникът бавно се надигна, забравил за Бика, заслушан в себе си като в раковина. Ала в него не потрепна и не проговори сила; чуваше само далечния, слаб вой на празнота до ухото си; точно както старият крал Хагард трябва да го бе слушал, когато се събуждаше или спеше, един-единствен звук в тишината. „Няма да дойде при мен. Никос сгреши. Аз съм такъв, какъвто изглеждам.“

Лейди Амалтея бе отстъпила една крачка от Бика, но само толкова, и се взираше мълчаливо в него, докато той риеше земята с предните си крака и пръхтеше гръмотевично и буреносно през огромните си ноздри. Присъствието ѝ го караше да изглежда озадачен, дори глупав. Не изрева. Лейди Амалтея стоеше в смразяващата му светлина с глава, наклонена назад, за да го вижда целия. Без да се обръща, тя протегна ръка, потърсвайки ръката на принц Лир.

„Прекрасно, прекрасно. Нищо не мога да направя и се радвам, че е тъй. Бикът ще я пусне и тя ще замине с Лир. Точно както му е редът. Само за еднорозите ми е жал.“

Принцът още не бе забелязал протегнатата ѝ длан, но всеки миг щеше да се обърне и да я види, и да я докосне за първи път.

„Той никога няма да узнае какво му е дала, ала и тя също.“